Окото на тигъра
Шрифт:
Спускахме се надолу през осеяните с избити риби води, а светлината попадаше върху въртящите се и подскачащи трупове така, че те примигваха и проблясваха като умиращи звезди сред мъглява небесна синева.
Дъното на вира бе потъмняло от пясък и разни отломки, размътени от силата на взрива. Горният слой на морския бамбук бе разкъсан на едно място и ние се мушнахме в него.
Веднага забелязах, че съм постигнал целта си. Експлозията бе изхвърлила тежкото оръдие от корпуса, изтръгвайки го като загнил зъб от черната и овехтяла паст на амбразурата. То бе паднало на дъното, заобиколено от отломките, които бе понесло със себе си.
Горният ръб на амбразурата беше откъртен, разширявайки отвора дотолкова, че в него можеше да застане човек почти в пълен ръст. Когато осветих с фенерчето вътрешността, видях, че там е истинска мътилка от плаващи боклуци и отломки, която нямаше да се разпръсне скоро. Собственото ми нетърпение нямаше да го позволи, но когато се добрахме до корпуса, проверих оставащото ни време и запасите от кислород. Бързо пресметнах колко време имаме за работа, вземайки предвид предишните ми две спускания, заради които се налагаше да отделя допълнително време за намаляване на налягането. Изчислих, че разполагаме със седемнайсет минути, след които трябваше да поемем нагоре, и преди да продължа навътре, навих сигналната камбанка на хронометъра.
Изпадналото от кораба оръдие се оказа много подходящо като котва. Завързах за него края на найлоновото въже, а после заплувах нагоре към отвора, развивайки го след себе си.
Наложи ми се да отместя Шери Норт от амбразурата, защото през няколкото секунди, които загубих с въжето, тя почти беше се напъхала в дупката на корпуса. Направих й сърдити знаци да се отдръпне и в отговор тя ми показа съвсем неподходящ за дама знак с пръст, който се престорих, че не съм видял.
Вмъкнах се предпазливо в амбразурата и открих, че видимостта в гъстата мътилка е не повече от три фута.
Взривовете бяха отместили леко преградата зад мястото, където бе лежало оръдието. Стори ми се, че в нея има цепнатина, която трябва да бъде разширена, преди да мога да се промъкна. Използвах камата, за да откъртя едно парче от преградата, и установих, че основната пречка е бил тежкият оръдеен лафет.
Работата сред току-що взривени развалини е доста трудна, защото е невъзможно да се предвиди дали всичко ще се задържи на мястото си. Дори и най-лекото сътресение може да причини разместване на пластовете и цялата грамада да се срути върху невнимателния, смазвайки го с тежестта си.
Промъквах се бавно и предпазливо, без да обръщам внимание на честите потупвания по гърба ми, с които Шери нетърпеливо ми напомняше за себе си. Веднъж, когато се появих с парче от дървената обшивка, тя взе плочката и написа „Аз съм по-дребна!!“, подчертавайки „по-дребна“ два пъти, в случай че не съм забелязал двойната удивителна, докато пъхаше написаното на два инча от носа ми. Отвърнах й с поздрава на Чърчил с двата пръста и продължих да се ровя.
Вече бях разчистил достатъчно пространство, за да видя, че единствената пречка пред мен бе тежкият дървен лафет, който бе се килнал и препречил пътя към оръдейната палуба. Камата не можеше да ми свърши никаква работа, та или трябваше да се откажа и да дойда на другия ден с още един заряд гелигнит, или пък трябваше да рискувам.
Погледнах към хронометъра и установих, че съм бил зает цели дванайсет минути. Знаех, че сигурно бях изразходвал повече въздух от обикновено поради усилените ми движения през последните минути. Въпреки всичко реших да рискувам.
Подадох фенерчето и камата на Шери и се промъкнах внимателно назад към отвора. Подложих рамо под горния край на лафета и запремествах крака си, търсейки опора. Щом стъпих здраво, поех дълбоко дъх и започнах да повдигам.
Увеличавах бавно напъна, докато не започнах да натискам с цялата сила на краката и гърба. Усещах, че лицето и шията ми се издуват от придошлата кръв и че очите ми още малко и ще изскочат от орбитите си. Лафетът не се помръдваше, а аз поех отново дълбоко дъх и напънах пак, но този път вложих цялата си сила, натискайки изведнъж дървената греда.
Лафетът се отмести, а аз се почувствах като Самсон, който съборил храма, теглейки го с косите си. Изгубих равновесие и паднах назад сред посипалите се отломки, трополящи безразборно край мен.
Когато всичко утихна, аз се намерих в пълен мрак, сякаш бях потопен в някакъв казан, пълен с мръсотия, от която не се виждаше никаква светлинка. Опитах да се изправя, но разбрах, че кракът ми е затиснат. Замръзнах от ужас, сякаш ме поляха с леденостудена вода, и се задърпах отчаяно, за да си освободя крака. Изпаднал в ужас, ритнах пет-шест пъти и едва тогава разбрах, че съм имал голям късмет. Лафетът бе рухнал само на милиметри от крака ми и беше затиснал плавника. Измъкнах стъпалото си от гумата и я зарязах, промъквайки се пипнешком на открито.
Шери ме очакваше нетърпеливо. Аз изтрих плочката и написах „ОТВОРЕНО!“, като подчертах два пъти думата. Тя посочи към амбразурата, искайки разрешение да влезе вътре, и аз погледнах хронометъра. Разполагахме с още две минути, така че й кимнах да ме последва.
Осветих с фенерчето пространството пред нас и установих, че видимостта бе около осемнайсет инча — достатъчна, за да открием пролуката, която бях разчистил. Отворът беше достатъчно голям, за да се провра, без да закача кислородните бутилки или дихателния маркуч.
Също като Тезей в лабиринта на минотавъра развивах след себе си найлоновото въже, за да не се загубя сред разните палуби и стълбички на „Утринна светлина“.
Шери ме следваше по въжето. Усещах я, когато неволно докосваше стъпалото или пък прокарваше ръка по бедрото ми, загребвайки зад гърба ми.
Водата зад преградата бе малко по-бистра и ние се озовахме в ниското просторно оръдейно помещение. То бе мрачно и тайнствено поради заобикалящите ни отвсякъде странни сенки. Видях други лафети, пръснати навсякъде или пък струпани на купчини по ъглите гюлета, както и разни други снаряжения, които бяха станали неузнаваеми от дългия престой под водата.
Движехме се бавно напред, вдигайки с плавниците си нова мътилка от изгнили боклуци и тиня. Тук също имаше умрели риби, забелязах и няколко червени едри омари, които се разбягаха бързо като огромни паяци към дупките си. Те поне бяха оцелели след взривовете, защитени от твърдите си черупки.
Насочих светлината на фенерчето към палубата над главите ни, търсейки вход към долните палуби и трюмовете. Тъй като корабът лежеше с кила нагоре, налагаше се да съпоставя сегашното положение на останките с чертежите, които бях разучавал.