Осъдени души
Шрифт:
— На кой бог служите? … — избухна тя внезапно, оскърбена от омразата на погледа му. — Къде се намира тоя бог? В тревата, в насекомите, в петнистия тиф или в черквата на Пеня Ронда? Или може би в сърцето и разума ви! … Та нима вие имате сърце? Не! … Вашият бог не съществува! Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко човешко у вас…
И тя даде воля на истерията си, обсипа го с упреци, хулеше бога, черквата, религията… Той се опитваше да я успокои, но тя го прекъсваше яростно и почваше да го оскърбява и да кряска отново. А когато най-сетне той не можа да издържи и излезе от палатката, тя се успокои изведнъж. След това се загледа след него в изгорялата степ, в жарта на синьото небе и почувствува пустота и отчаяние.
Републиканските и бунтовническите генерали прегрупирваха войските си, оформяваха стратегията си.
По шосето за Медина дел Кампо се проточваха дълги колони от моторизирана артилерия. Пристигаха танкови батальони, чиито войници носеха испански униформи, но говореха италиански или немски. По синьото небе минаваха бързо като стрели изтребители и плавно летящи бомбардировачи. Републиканците почнаха да чувствуват липса на модерно оръжие, но затова пък червените работнически полкове се биеха по-планомерно и образуваха клещи около въстаналата област, командувана от дон Бартоломео. Много благородници се записаха в армията, други прехвърлиха границата. Доня Инес също
А епидемията се разпростираше, обхващаше все нови и нови селища, ставаше все по-смъртоносна и по-жестока. Селските кюрета твърдяха, че това е бич божи, изпратен за червените, но на простия народ не бе ясно защо тогава от болестта умираха и самите кюрета. Според пресмятанията на брат Доминго (той обикаляше селата, без да се бои от комунистите) в околията на Пеня Ронда имаше не по-малко от хиляда и петстотин болни, които лежаха неприбрани в тъмни хижи всред дрипи, мръсота и въшки. А в лагера имаше само двеста легла. Болните пристигаха в каруци, натоварени на коне, носени на ръце от роднините си или просто вървяха сами, водени от брат Доминго, и се сгромолясваха от изтощение, щом пристигнеха до лагера. Понеже леглата не стигаха, отец Ередиа заповяда да поставят нещастниците върху слама, покрита с платнища. Когато и палатките се оказаха недостатъчни, йезуитите оградиха една част от поляната с дъски и хвърляха вътре новопристигналите болни под адския пек на слънцето, докато направят по-удобни навеси със сянка. Между болните имаше деца, бременни жени, старци и млади мъже, повалени от болестта по пътя за казармата. Едни бълнуваха и крещяха за някаква неясна правда, други призоваваха Христос, Богородица и светиите, трети понасяха болестта мълчаливо и умираха със стиснати зъби. В черните им, пронизващи испански очи гореше безмълвна мъка, някакво ужасно, трогателно примирение пред смъртта, сякаш всичко, което ставаше, бе неизбежно и естествено от незапомнени времена като войните, сушата и глада в тая страна. А над лагера, над кошарата, натъпкана с човешки добитък, грееше тропическо слънце, висеше кошмарен оловносин зной и смрад на мръсни тела, на пот, на дрипи, на мизерия … Положението се усложни, когато дон Бартоломео в пристъп на санитарна предвидливост за войските си реквизира трите машини в които се изпарваха дрехите. С голям труд отец Ередиа го убеди да върне поне една от машините. Болните прииждаха и положението ставаше все по-лошо. Много продукти и медикаменти от първа необходимост поскъпнаха или изчезнаха съвършенно от пазара, изпокрити от набожни привърженици на дон Луис де Ковадонга, който всред роялисткото опиянение запази най-хладнокръвен търговски разсъдък.
Запасите от храна и сапун, с които разполагаше болницата намаляваха бързо. Нямаше вече никакви изгледи да се получава редовна държавна субсидия от института по опитна медицина и потдръжката, която даваше ордена. Бъркотията бе всеобща. Не можеха да се привеждат никакви суми. За да не гладуват болните Фани почна да дава от наличните суми, с които разполагаше. Най-лошото бе че самите продукти се изчерпаха постепенно от областта, дон Бартоломео, който се интересуваше само от военната страна на въпросите реквизираше всичко за армията си, а безсъвестни търговци продаваха месото и зехтина на баснословни цени. За чиновниците и бедното население почнаха мрачни месеци на глад. Персоналът на болницата прояви първите признаци на деморализиране. Двама от шофьорите, от благочестив предлог, че отиват да се бият за господ и краля, напуснаха лагера и избягаха при червените в Билбао. За да стегне дисциплината, отец Ередиа, събра низшия персонал и призова върху изменниците божия гняв и вечните мъки на ада. Смъртността между болните се повиши до такава степен, щото понякога не успяваха да заравят мъртвите и зловонието на труповете отравяше въздуха. Наличието на младите иезуити помагаше за милосърдните грижи, както и за телата им приживе. Гонзало бе натоварен да опява мъртвите само в делнични дни и да води най-точни списъци кой кога е умрял и кога трябва да се отслужи панихида. Тия всекидневни опела и панахиди отнемаха на Гонзало твърде много ценно време, което би могъл да посвети с по-голяма полза на живите. Той се бе особено възгордял от отговорната функция, която му възложиха — да бъде посредник между живота и вечността. Когато отиваше на опело, кроткият израз на смиреност и нищожество върху лицето му изчезваше винаги въпреки старанието да го запази. Той минаваше през лагера с възвишено мълчание, с бавните тържествени стъпки на кардинал и подрънкваше кадилницата си по същия суетен начин, по който някой сержант от цивилната гвардия в Севиля подрънква сабята си, когато отива на бой с бикове. Тия погребални церемонии се извършваха в една долчинка на степта близо до лагера в късните часове на деня, когато слънцето залязваше. Обикновено нареждаха мъртъвците в дълга редица, над която се виеха гъсти рояци от златистосини и зелени мухи, а след опелото ги хвърляха без ковчези в общата яма. Докато слънцето потъваше в червената мъгла над запад и степта се заливаше от кървавата светлина, брат Гонзало пееше латински молитви и размахваше кадилницата си, гледайки живите заплашително. Това бяха единствените часове, в които той поради екстаза си не се страхуваше от въшките и заразата.
Всички усилия да се ограничи епидемията с помощта на служебни лекари и на административните власти отиваха напусто. В Пеня Ронда имаше околийски лекар. Казваше се дон Еладио Родригес. Той беше дребен, мършав човечец с козя брадичка и многобройна челяд, която се чудеше как да изхрани. Той идваше много често в лагера не толкова да се осведоми за изхода на епидемията, колкото да убеди за лишен път отец Ередиа, че никога не е бил републиканец, както навярно биха твърдели неприятелите му. Всъщност той нямаше никакви неприятели. Той беше само нещастен беден човек, каквито са повечето хора с висше образование в Испания. Единствената му и кошмарна грижа се състоеше в това — да не бъде уволнен от новия общински съвет, тъй като в къщи чакаха за хляб дванадесет гърла. Колкото за самата епидемия, той не се вълнуваше никак от нея и я считаше почти като самия
Гонзало
явление, подобно на лятната диария на кърмачетата. Той заяви дълбокомислено пред Фани и Мюрие, като че сам бе открил този факт, че всяка епидемия след избухването си достигала до една кулминационна точка, след което от само себе си почвала да отслабва. Така че според дон Еладио човек просто трябваше да се уповава на този закон и да чака отслабването й. В действителност поради бъркотията в администрацията всички трябваше да се примирят именно с тази печална необходимост.
Но епидемията все още не бе достигнала кулминационната точка на дон Еладио и продължаваше да се засилва. За това допринасяха мобилизирането на наборите, движението на войските, бедността, гладът, невежеството и пълната невъзможност да се приложат санитарни мерки. С голям труд и настойчивост старите кармелитки успяваха да очистят от въшки поне оздравелите, които излизаха от лагера. Поради непрекъсната употреба дезинфекционната машина се повреди. Това беше истинска катастрофа. Не можеше да се поправи, защото железарите и механиците в града бяха мобилизирани или забягнали в Билбао. Тогава Ередиа даде заповед да се изваряват дрехите в казани за готвене. Но това бе недостатъчно дори за дрехите на персонала. Фани и Мюрие почнаха да откриват все по-често въшки върху престилките си. Долорес, една от кармелитките и двамата испански шофьори, които бяха останали, се заразиха от болестта. Понеже нямаше кой да ги замества, работата на здравите се удвои. Долорес оздравя, но кармелитката, тъй ценна със своето фаталистично себеотрицание, и двамата шофьори умряха. Резултатите от ваксината, след като се приложеше върху тях законът за вариационната статистика, се оказаха напълно отрицателни. Мюрие се хилеше злобно и разправяше на отец Оливарес, че за да не се зарази от петнист тиф, ще разчита изключително върху божията помощ.
През тези кошмарни дни, изпълнени със смъртна опасност, Фани продължаваше да работи усърдно в палатките, изпитвайки мрачно опиянение от горчивина и злорадство. Всеки нов ден нанасяше нови, по-силни и по-жестоки удари върху предприятието на отец Ередиа. Болницата, която трябваше да разнесе слава на йезуитския орден и на войниците на Христа, се превръщаше неусетно в купища от мръсна слама, от въшливи дрипи и посинели трупове.
Понякога Фани виждаше монаха, когато той изчезваше от склада за съестни продукти, където отиваше да провери последните остатъци от сухари, зехтин и сирене. От денонощното напрежение и грижи, които го измъчваха, лицето му бе станало съвсем мършаво. Той вървеше малко прегърбен, с бавната си, привидно флегматична походка, стискайки в ръцете си неизбежния молитвеник. Фигурата му изглеждаше изнурена, отчаяна. Но когато тя се взираше в очите му, откриваше в тях същия огнен поглед, същата решителност и неуязвима воля, която познаваше вече и която щеше да го накара да остане в лагера докрай, докато самият той или последният болен умре от петнист тиф. Той отговаряше на погледа й спокойно, невъзмутимо, сякаш всичко, което ставаше наоколо, бе в реда на нещата и не го смущаваше ни най-малко. и може би наистина всичко му се струваше така, може би наистина пречките удесеторяваха силите му… Още веднъж той бе излязъл по-силен от нея, още веднъж той бе отскочил на неизмеримо разстояние от нея в недостъпната и гранитна крепост на своя фанатизъм, на своя орден и на своя ужасен католически бог. И още веднъж тя съзна, че нямаше нищо по-непостижимо от този мъж. Но колкото по-ясно усещаше това, толкова по-силно я обземаше дива и сляпа ярост срещу него. Как искаше да види тя този силен характер унизен, тази стоманена воля пречупена, този адски бог, който му даваше сила, сринат на земята! … Как жадуваше да накара тия твърди монашески устни да затрептят от смущението на страстта, да потопи това силно и младо тяло на девствен жрец в кощунството на смъртния грях! Но това бяха само отмъстителни и сладостни желания в самотната нощ, които правеха безсъницата й още по-мъчителна. На другия ден, когато влизаше в палатката на болните и погледите им се срещаха, тя съзнаваше отново своето безсилие, своето нищожество пред него.
Но в кратките мигове, в които оставаха сами един с друг, той не я убеждаваше вече да напусне лагера, защото нейното заминаване щеше да бъде равносилно на катастрофа. Сега тя бе необходима за болницата. Сега тя можеше да работи почти тъй, както Гонзало и Доминго, да приготовлява лекарства, да прави инжекции, да анализира урина и кръв, да попълва болнични листове, а даже да води и счетоводната книга, чиито дефицити уравняваше със собствени средства извън уговорените суми, които внасяше за издръжката на болницата. Сега тя бе необходима за болницата с парите си, с опитността си, със себеотрицанието си. И затова сега Ередиа бе тъй кротък… Да, тази мисъл на ожесточеното й въображение не бе твърде далеч от истината, от самата действителност. Тя виждаше пред себе си един йезуит, ужасен, фанатичен, безскрупулен и жесток. Разбираше напълно характера и действията му. Сега тя не трябваше да се трогва повече от това мършаво лице на светия, от тия магнетични испански очи, от тоя инквизитор на двадесетия век. Сега тя можеше без никакво угризение да влезе посред нощ в палатката му, да увисне на шията му, да постигне напълно целта, за която бе дошла тук — това нямаше да го оскърби или възмути ни най-малко, стига само тя да продължаваше да работи все тъй усърдно в болницата и да покрива дефицита й със собствени средства…
ТРЕТА ЧАСТ
ФАНИ СРЕЩУ ЛОЙОЛА
I
Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието й неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното й дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите й. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта й потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа — тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, — всичко това й се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало нещо повече.
Връзките й с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие — само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд!… Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!… Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!