Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Що се касае до въпроса, който предизвика това злощастно развитие на обстоятелствата,
вярвам, че си действал в най-добрия интерес на мен самия и на Винтас като цяло. Всъщност
тази сутрин тъкмо получих доклад, че две момичета са били върнати на семействата им в
Левиншир от червенокос „благородник“, наречен Квоте.
Като възнаграждение за многото услуги, които ми направи, ти предлагам следното.
Първо — пълно опрощение за хората, които си убил край
Второ — кредитно писмо, което ти позволява да теглиш пари от хазната ми за
заплащането на таксата за обучението ти в Университета.
Трето — писмо, което ти дава правото да пътуваш, да свириш и да изпълняваш музиката
си където желаеш в моите земи.
Накрая ти изказвам своята благодарност.
Маершон Леранд Алверон
Поседях няколко дълги минути, наблюдавайки през прозореца как птиците летят в
градината. Съдържанието на плика беше точно каквото маерът го беше описал. Кредитното
писмо беше произведение на изкуството, подписано и подпечатано на четири места от
Алверон и от главния му ковчежник.
Заповедта изглеждаше още по-възхитително, ако това изобщо беше възможно. Беше
написана върху дебел лист мек пергамент, подписана собственоръчно от маера и
подпечатана с родовия му печат и с неговия собствен.
Но това не беше заповед за покровителство. Прочетох я внимателно от край до край. В
нея не беше споменато, че съм на служба при маера, нито че сме обвързани по някакъв
начин. Все пак ми се даваше правото да пътувам свободно и да изнасям представления от
негово име. Документът беше своеобразен компромис.
Тъкмо бях приключил с обличането, когато на вратата отново се почука. Въздъхнах, като
почти очаквах, че идват още гвардейци, за да ме изхвърлят от стаите ми.
Но когато отворих вратата, видях още едно момче за поръчки. То носеше сребърен
поднос с друго писмо, върху което имаше печат на Лаклес. Освен него имаше и пръстен.
Взех го и озадачено го огледах. Не беше от желязо, както очаквах, а от светло дърво. Името
на Мелуан беше прогорено грубо отстрани.
Видях, че широко отворените очи на момчето за поръчки гледат ту мен, ту пръстена.
Което е по-важното, забелязах, че гвардейците не поглеждаха към него. Нарочно не
поглеждаха. По начина, по който човек не поглежда, когато нещо много интересно е
привлякло вниманието му.
Подадох на момчето сребърния си пръстен.
— Отнеси това на Бредон — наредих му аз. — И не се мотай.
* * *
Когато отворих вратата, Бредон гледаше гвардейците.
— Продължавайте да си вършите работата все така добре,
шеговито потупа с бастуна си по гърдите единия от тях. Сребърната вълча глава леко
иззвънтя върху нагръдника на гвардееца и Бредон се усмихна като някой весел чичо. —
Вашата бдителност кара всички ни да се чувстваме в по-голяма безопасност.
Той затвори вратата след себе си и повдигна вежди към мен.
— В името на божието милосърдие, момче! Изкачваш се на горе по стълбата с големи
скокове. Знаех, че си спечелил благо разположението на маера, но да ти даде двама от
своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. —
Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.
Усмихнах му се едва-едва.
— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми
кажете какво означава това.
Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да
му бях показал покрит с кръв нож.
— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от
някой старомоден фермер.
Поклатих глава и му го подадох.
Бредон повъртя пръстена в ръцете си.
— Мелуан? — тихо попита той.
Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете.
Лицето му беше леко посивяло.
— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?
— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно
писмо.
Показах го в другата си ръка.
Бредон се протегна да го вземе.
— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше
ужасно невъзпитано да искам това…
— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото
в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.
Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна
до края на страницата, лицето му пребледня още повече.
— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.
— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.
— Мисля, че и се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да и се наложи да се
самоубие, за да довърши втората страница.
Подадох му втория лист.
Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.
— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?
— Има — отвърнах аз.