Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три
четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време,
но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това
място.
Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За
момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че
нося калъфа с лютнята,
Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го
събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо,
почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.
Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той
ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се
нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.
— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-
неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!
* * *
Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и
изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си
мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-
лошото.
Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя
такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.
— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. —
Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.
— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.
Сим мрачно поклати глава.
— Амброуз.
— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.
— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, —
но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз
изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих
на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.
— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?
— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме
събуди тази сутрин.
— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?
— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той
направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му
дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.
— Как са всички останали? — попитах
Изглежда, че на Сим внезапно му хрумна някаква мисъл. Той се изправи.
— О, господи, Фела! — възкликна той и се отпусна тежко на стола, сякаш му се
подкосиха краката. — О, господи, Фела! — повтори той, но този път със съвсем различен
тон.
— Какво? — попитах аз. — Да не би нещо да и се е случило?
— Тя също не понесе добре новината. — Той ми се усмихна неуверено. — Изглежда, че
доста си е падала по теб.
— Фела? — глуповато рекох аз.
— Не си ли спомняш? Двамата с Уил мислехме, че тя те харесва.
Сякаш бяха минали години оттогава.
— Спомням си.
Сим явно се почувства неудобно.
— Ами, разбираш ли, докато те нямаше, двамата с Уил започнахме да прекарваме доста
време с нея. И… — Той направи неопределен жест и на лицето му се появи нещо средно
между смущение и широка усмивка.
Внезапно осъзнах какво иска да каже.
— Ти и Фела? — Усетих как и аз се усмихвам широко, но видях изражението му и
усмивката ми помръкна. — О, Сим, аз няма да ви преча.
— Знам, че не би го направил — усмихна се тъжно той. — Вярвам ти.
— Какво завръщане у дома само! — Потрих очи. — А още дори не съм минал през
приемните изпити.
— Днес е последният ден — отбеляза Сим.
— Знам — казах аз и се изправих на крака. — Но първо трябва да свърша една работа.
* * *
Оставих багажа си в стаята на Симон и посетих касиера в сутерена на Холоус. Рием беше
оплешивяващ мъж с изпито лице, който не ме харесваше още откакто магистрите ми бяха
определили отрицателна такса за обучение през първия ми семестър. Нямаше навика да дава
пари и това много го беше раздразнило.
Показах му откритото си кредитно писмо до хазната на Алверон. Както споменах, то
беше впечатляващ документ. Подписан собственоръчно от маера, с восъчни печати, хубав,
тънък пергамент с превъзходен краснопис.
Насочих вниманието на касиера към факта, че писмото на Алверон би позволило на
Университета да изтегли всякаква сума, която да покрие таксата ми за обучение. Всякаква
сума.
Касиерът прочете документа и се съгласи, че това явно наистина е така.
Започнах да разсъждавам на глас колко е жалко, че таксата ми за обучение неизменно е
толкова ниска. Никога не надвишаваше десет таланта. Това беше пропусната възможност за
Университета. В края на краищата маерът беше по-богат от краля на Винт. И би платил
всякаква такса за обучение…