Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към
наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за
използване парче плат.
Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.
— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс.
— Как успя да се шаеднеш така?
— Не ви разбрах? — попитах аз.
— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина.
намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли
какво носиш?
— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.
Той ме погледна обидено.
— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа
наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между
пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се
докосне.
— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид? — учуди се той.
Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме
поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая
дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира,
а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни
столове. Ухаеше на кожа и старо вино.
Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах
историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял
да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.
Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с
Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си,
той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как
съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като
усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?
Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш
на себе си.
— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване —
одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.
— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.
Той се засмя.
— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с
лявата си ръка.
Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за удивено
— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?
Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се
лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен
път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му
потъваща празнота.
Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш
е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча
слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.
— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?
Поколебах се.
— Може би.
Елодин кимна, сякаш ме разбираше.
— Но може би не и ако някой те помоли?
Кимнах, като се почувствах доста разочарован.
— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се
ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото
осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.
Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани.
Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се
насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова,
сякаш се е случило с другиго.
— Предполагам, че е възможно.
— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо
създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да
омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на
вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на
живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо
съвсем различно.
— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си
отговорих: — Заради неговата сложност.
— Точно така — потвърди Елодин.
Моето разбиране, изглежда, го развълнува.
— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са
достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.
— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.
— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало.