Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
плати за първата бройка, която направих.
Базил сбърчи вежди.
— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми
поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава
трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.
— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.
— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето
стари
— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.
Базил направи извинителна гримаса.
— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор
наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. —
Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни
изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо
сравнително безполезно.
Започнах да пресмятам наум.
— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах
поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?
Базил кимна и погледна записаното в книгата.
— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. —
Всичките ли ги искаш?
Ухилих се широко в отговор.
* * *
Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не
започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на
другото рамо за баланс.
Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с
Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.
След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която
вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата
на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.
Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и
едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.
Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати
ръце.
Повдигнах вежди.
— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?
— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с
глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.
Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се
носеше от стаята зад гърба и.
— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?
— Ти си ж… — Тя не довърши,
Гласът и беше равен и лишен от емоции.
— Трябваше да си мъртъв.
— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.
— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща
му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях
онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше
единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.
Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на
малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.
— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.
— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те
представя точно.
Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен,
пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах.
Просто погледна надолу към ръката ми.
— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. —
Обикновено си по-бърза.
— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.
— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз,
— но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.
На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните и — малко цвят.
— Ти си конски задник — заяви тя.
— Така по ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на
есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.
* * *
Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг
обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият и
език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си
подправен с канела сайдер.
После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да
заключи вратата.
— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред.
— Това ми се случва за пръв път.
Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите и, откакто ги бях
виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до
половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в