Шрифт:
[Kodirane UTF-8]
Том Кланси
Патриотични игри
Когато лоши хора се сговорят, добрите трябва да се съюзят; в противен случай ще паднат един по един, а това е безсмислена жертва в една низка борба.
Едмънд Бърк
Иззад цялата политическа реторика, с която ни замерят от чужбина, ние даваме да се разбере един факт — за всеки цивилизован човек тероризмът е престъпление, извършвано срещу невинни хора, които са далеч от сцената на политическия конфликт, и трябва да се борим с него като с престъпление… Най-голямата ни надежда да се справим с тероризма се крие в разбирането на престъпния му
УИЛИЯМ X. УЕБСТЪР
директор на федералното бюро за разследване,
15 октомври 1985
На Уонда
1.
ЕДИН СЛЪНЧЕВ ДЕН В ЛОНДОН
За половин час Райън на два пъти едва не загина. Остави таксито на няколко преки от целта си. Денят беше приятен и ясен, слънцето — вече слязло ниско в небето. След като бе седял с часове на различни дървени столове с прави облегалки, сега той искаше да се поразкърши. Движението по улиците и тротоарите беше сравнително слабо. Това го изненада, защото очакваше да види вечерния наплив. Явно тези улици не са подходящи за натоварено движение и беше сигурен, че следобедният хаос ще е интересна гледка. Според първото впечатление на Джек, Лондон беше приятен град за разходки и той крачеше е типичната си забързана походка, придобита по време на службата в морската пехота, като потупваше в такт ръба на „папката“ по крака си.
Когато наближи ъгъла, по улицата нямаше автомобили и той понечи да я пресече преди пешеходната пътека. Автоматично погледна наляво, после надясно, а след това отново наляво, както правеше още от детските си години, после слезе от бордюра… И за малко да го смаже някакъв двуетажен червен автобус, който изрева пронизително само на половин метър от него.
— Извинете, сър! — Райън се обърна и видя един полицай — припомни си, че тук го наричат констабъл — в пълна униформа и с шапка като саксия. — Моля ви, внимавайте и пресичайте на ъглите. Не забравяйте да обръщате внимание на надписите по настилката, които напомнят да се оглеждате надясно и наляво. Стараем се да опазим колкото се може повече туристи в битката им с транспорта.
— Откъде знаете, че съм турист? — Дори и да не знаеше, сега вече щеше да го разбере по акцента му.
Полицаят се усмихна търпеливо:
— Защото не погледнахте накъдето трябва, сър, пък и сте облечен като американец. Моля ви, бъдете внимателен, сър. Довиждане.
Полицаят си тръгна, кимайки приятелски, и остави Райън замислен за чисто новия си костюм с жилетка, по който личеше, че е американец.
Поомекнал, той тръгна към ъгъла. Буквите, написани с боя върху асфалта, напомняха да погледне НАДЯСНО, а за онези, които не разбират езика, имаше стрелка. Изчака светофарът да се смени и се постара да не се отклонява от линиите на пешеходната пътека. Джек си спомни, че трябва да обръща повече внимание на движението, особено когато наеме колата във вторник. Англия беше едно от малкото места с обратно движение. Сигурен беше, че ще му трябва известно време, докато свикне.
Но Джек си помисли, че тук правеха всичко останало достатъчно добре. За първи път беше във Великобритания и впечатленията му бяха само от един ден. Райън беше наблюдателен, а такъв човек лесно може да си направи заключения само от няколко погледа. Разхождаше се в район на бизнесмени и професионалисти. Другите хора по тротоара бяха облечени по-добре, отколкото биха били американските им колеги — като оставим пънковете с изправената оранжева и пурпурночервена коса. Сградите тук представляваха смесица от времето на Октавиан Август до Мис ван де Рое*, но повечето имаха онзи стар и приятен външен вид, който в Ню Йорк отдавна щеше да бъде заменен от редици нови бездушни стъклени кутии. И двете предимства на града приятно се съчетаваха с добрите обноски, които беше срещнал досега. За Райън това беше работна ваканция, но впечатленията му подсказваха, че независимо от това щеше да е много приятна.
Поразяваха го и някои несъответствия. Струваше му се, че твърде много хора носеха чадъри. Райън си беше направил труда да провери прогнозата за деня, преди да се впусне в пътешествието си с изследователска цел. Съвсем точно бяха предсказали хубав ден — всъщност бяха го нарекли горещ ден, въпреки че температурата не надминаваше петнадесети на градуса. За това време на годината денят беше топъл, разбира се, по чак пък „горещ“? Джек се зачуди дали тук на този сезон му викат циганско лято. Вероятно не. И все пак защо ли носят чадъри? Хората нямат ли доверие на местната метеорологична служба? „По това ли полицаят позна, че съм американец?“
[* Людвик Мис ван де Рое (1886–1969) — американски архитект, роден и Германия, ръководител на школата „Бакхаус“, който е разработил рационален и функционален стил, характеризиращ се с чисти геометрични проекции. — Б.пр.]
Другото нещо, което го впечатли, беше изобилието от ролсройсове по улиците. През целия си живот беше виждал само няколко и въпреки че улиците тук не бяха претъпкани с тях, имаше доста. Самият той обикновено караше петгодишния си „Фолксваген Рабит“. Спря се пред будка за вестници, за да си купи „Икономист“, и няколко секунди се бори е рестото от таксито, за да плати на търпеливия продавач, който, без съмнение, беше разбрал, че е американец. Вървеше надолу по улицата и вместо да гледа къде ходи, започна да разлиства списанието. В един момент установи, че се намира на половин пресечка по-надолу от мястото, към което беше тръгнал. Закова се и започна да си припомня картата на града, която беше разгледал, преди да излезе от хотела. Едното от нещата, на които Джек не можа да се научи, беше да запомня имената на улиците, но пък имаше фотографска памет за карти. Отиде до пресечката, зави наляво, продължи още две преки надолу, сви вдясно и ето — озова се в парк „Сейнт Джеймс“. Погледна часовника си — беше пристигнал петнадесет минути по-рано. Улицата слизаше надолу покрай паметника на Йоркския херцог. Джек пресече близо до дълга класическа сграда от бял мрамор.
Другото чудесно нещо в Лондон беше изобилието на озеленени площи. Паркът изглеждаше голям и Райън виждаше, че Тревата се поддържа грижливо. Есента тук трябва да е била нетипично топла. По дърветата все още имаше много листа. Наоколо не се виждаха много хора. Е, какво пък, вдигна рамене той. Сряда е. Средата на седмицата. Всички деца са на училище и това си е един нормален работен ден. Толкова по-добре. Нарочно беше дошъл тук след туристическия сезон. Не обичаше тълпите. Морската пехота го беше научила и на това.
— Татееее! — Райън рязко извърна глава и видя малката си дъщеря, която тичаше към него иззад едно дърво и, естествено не мислеше за безопасността си. Сали стигна до него и се блъсна в крака му, както често правеше. След нея се появи и Кати Райън, която никога не можеше да догони този малък смерч. Съпругата на Джек наистина приличаше на турист. Фотоапаратът „Канон-35 мм“ беше преметнат през рамото й заедно с калъфа, който й служеше за свръхголямо портмоне по време на ваканция.
— Как мина, Джек?
Райън целуна жена си и в същия момент си помисли, че може би англичаните не правят това на открито.
— Отлично, скъпа. Отнасяха се с мен като със собственик. Всичките записки са скътани тук. — И той потупа „папката“. — Ти нищо ли не купи?
Кати се засмя:
— Тук в магазините има всичко. — След това се усмихна недвусмислено и той разбра, че се е разделила с доста голяма част от парите, определени за пазаруване. — Взех нещо наистина хубаво за Сали.
— О? — Джек се наведе, за да погледне дъщеря си в очите. — И какво ли е то?