Последното приключение на Авакум Захов

Гуляшки Андрей

— Аз бих си лепнал — обади се отново нахалникът, — особено до колежката Спасова, ама засега няма върху какво!

Спасова беше лаборантката. Тя се изчерви и наведе глава, затова аз сметнах, че тоя човек трябва да държа по-изкъсо.

— Ако вие възнамерявате да се подигравате със следствието — казах му аз, — ще ме принудите наистина да се държа с вас като с лош ученик.

— Ако вие си позволите — каза нахалникът, — то дяволът, който е наш приятел и съдружник, ще ви скрои такъв номер, та ще съжалявате цял живот!

— Тъй ли? — казах аз.

— Имам чувството, че дяволът вече ви е взел мярката! — каза сериозно нахалникът. После изведнаж се засмя.

За втори път тая заран нещо ме жегна през сърцето. Но все пак се въздържах.

— Който се смее последен — най-добре се смее! — Напомних на тоя човек, който се стараеше да играе ролята на шегобиец. После се обърнах към професора: — Сега ще идем във вашето отделение, зад паравана, и там вие ще ми разкажете тази история, като започнете от вчера следобед, пет минути преди края на работното време, и свършите със събитията от тази за-[???]

Тоя, които се стараеше да играе ролята на шегобиец, погледна часовника си, но сега аз се засмях.

— Няма смисъл — рекох. — Вие и вашите колеги няма да напускате помещението до второ разпореждане.

После помолих хората да излязат в коридора и там Да чакат.

Професорът прекъсна разказа си в момента, когато червеният восък течеше върху двата края на шнура, и Войн Константинов и Недьо Недев чакаха професора да свали златния си пръстен.

— Е? — попитах аз.

— Тогава изведнаж се сетих, че не съм заключил стъкленицата.

— Как можахте да забравите! — тюхнах се аз.

Професорът разпери ръце.

— Та нали на вас ви е било най-добре известно какво съдържа тази стъкленица! — упрекнах го аз.

— Не само аз — всички знаехме какво съдържа стъкленицата. Затова я заключвахме в касата и затова запечатвахме вратите на помещението!

— Вашата отговорност е най-голяма! — казах аз.

Професорът ме погледна мълчаливо и на мен ми се стори, че очите му тежат като парни чукове. Дяволите да те вземат — помислих си, — притискаш ме, но и аз не съм от тесто!

— После! — казах аз.

— После поканих колегите си да влезем вътре заедно и, както правехме друг път, да заключа стъкленицата пред очите на всички.

— Защо пред очите на всички?

— Тъй бяхме се споразумели.

— Защо поканихте колегите си да влязат заедно с вас?

— За да бъда пред очите им, и това, което върша със стъкленицата, да става пред очите им.

— А колегите ви влязоха ли заедно с вас?

— Отказаха.

— Значи, вие не сте били пред очите им, и това което сте вършили със стъкленицата, не е ставало пред очите им.

Професорът повдигна рамене.

— Само бог ви е бил свидетел, дето се казва! — усмихнах се аз.

— За какво намеквате? — втренчи се проклетникът в лицето ми. Стори ми се, че ме блъсна по челото а каменарски чук.

— Моля ви се! — дадох си вид на учуден. — Защо мислите, че намеквам за нещо? Какво ви минава наум?

— Минава ми наум, че през вашият ум минават разни глупости — отговори ми троснато професорът.

Ама че професор!

— Достатъчно — казах аз. — Следобед ще продължим.

Наредих на Баласчев да осигури за всекиго по една порция печено и чашка кафе.

Ох, тия Авакумови възпитаници! Баласчев беше се погрижил вече: освен печеното в порциона вадеха очите ми по два сладкиша още и по един портокал!

Задето някои от тия хора бяха подпалили земята под петите ми, Баласчев услаждаше всички, включително и подпалвачите, услаждаше ги със сладкиши и портокал. Търсете Авакум!

Докладът. Като взех под внимание резултатите от техническата експертиза, проверката на посетителите, огледа на сградата и на помещението на Четвърто отделение, резултатите от изследователската работа на цяла група специалисти, а така също като изхождах и от свои лични наблюдения, успях да стигна до някои първи изводи. Сигурен съм, че като добавя към тях и резултатите от разпитите, които смятам да проведа до довечера, окончателният извод ще ме отведе непременно до крадеца на стъкленицата и до самата стъкленица, ако тя все още съществува или ако тя все още се намира в страната.

Аз изграждам моята хипотеза върху становището, че подменянето на истинската стъкленица с фалшива е извършено не от външно лице, а от вътрешно, тоест от лице, което работи в отделението. Защо? Защото проникването на външно лице в сградата след приключване на работното време е практически невъзможно. Още по-невъзможно е проникването на външно лице в помещението на Четвърто отделение, където външната врата е била напоследък редовно запечатвана с печат от червен восък. Бронираните прозорци, бронираният вход, милиционерската охрана, кибернетичната уредба — това прави абсолютно невъзможно проникването на външно лице. Как е било в такъв случай извършено подменянето на стъкленицата? Подменянето на стъкленицата е било извършено непосредствено след работно време, на излизане от залата на Четвърто отделение, но преди да се запечата вратата на отделението. Как е станало подменянето? Под предлог, че е забравил да заключи стъкленицата в касата, само професорът се е завърнал в залата. Той се е възползувал от създалото се благоприятно положение, а именно, че е сам и че не е наблюдаван отникъде и от никого. Той е заключил в касата предварително приготвена от него стъкленица с фалшиво съдържание. На другата заран, отключвайки касата, той намира там същата тази своя стъкленица, но разиграва известната вече сцена, преструвайки се на ограбен.

Следва да се изяснят две неща. Къде е скрита стъкленицата. Трябва да се предполага, че тя не е изнесена вън от сградата поради риска изнасянето да бъде разкрито от съществуващата кибернетична уредба. Но все пак съществува известна вероятност, макар и минимална, стъкленицата да е изнесена и да е предадена на външно лице. Второто нещо, което трябва да се изясни, това са мотивите, целта на престъплението. Кому е била нужна тази стъкленица и защо?

Премислих на няколко пъти хипотезата си и трябва да отбележа, че след всяко премисляне оставах все по-доволен. Мъчно можеше да се намери слабо място в моята хипотеза. Но доволството ми идеше най-вече от обстоятелството, че моите изводи бяха основани на реални данни от експертизи и съпоставяне на факти, а не на разни дедукции, психологии и свръхразмишления, с каквито се славеше моят предшественик Авакум.

Генералът беше свикал на съвещание помощниците си, за да бъде обсъдена в по-широк кръг от сътрудници моята хипотеза. Когато привърших изложението си, аз погледнах генерала, като се надявах да видя лицето му просветлено, огряно от лъчите на надеждата, но за моя изненада той седеше тъмен зад бюрото си и дори не ме удостои с поглед. Спрях очи на другите — и те ми се сториха мрачни. Само Баласчев се усмихваше или така ми се стори, защото неговото лице беше изобщо приветливо.

Ето ти сега работа! Аз ли изложих криво мнението си, или те криво ме разбраха?