Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Както и трябваше да се очаква, най-странни бяха отношенията й с Иванчо Кутийката. След „годежа“ им, който предизвика толкова шум не само в обществото на нашия град, но и в цялата околия, сега тя се държеше с него като с изпитан стар приятел и верен съзаклятник, наричаше го г-н Кутиев, без може би да съзнава, че с това официално обръщение го унижава повече от позволеното. А г-н Кутиев, за когото цяла Добруджа знаеше, че е злочест пленник на разбойниците, и го окайваше с жални песни, полагаше всички усилия да направи гостуването й колкото се може по-приятно, като че искаше непрекъснато да й напомня, че тя е негова благодетелка за цял живот. Той знаеше например, че Емилия като ученичка се е увличала в езда, че баща й едва бе успял да я отклони от това мъжко занимание, и още на следния ден й подари ездитен кон и костюм за езда. Конят бе алест с бели чорапки на предните крака, тъй че като бягаше в галоп, сякаш прехвърляше пред себе си две бели топки. Казваше се Балдуин, бе кротък и обучен като в цирк и Емилия го яздеше с часове из пустата и безкрайна гора, облечена в зелен офицерски брич, кафяви ботушки и бяла жокейка, изпод която косите й изглеждаха смолисточерни до синьо. В тези часове тя изпитваше истинско удоволствие от люлеещия, плавен ход на Балдуин и напрегната от малко угнетяващото горско безмълвие, потъваше в преживелиците на един въображаем или прочетен в книгите свят, сражаваше се с допотопни зверове и всякакви чудовища, попадаше в плен на някакви екзотични и жестоки човеци, за да се завърне като легендарна победителка от тези тежки изпитания в гостоприемния дом на разбойниците.
Другата приятна изненада, която й поднесе Иванчо Кутийката, бе ловната пушка, двайсеткалиброва дамска двуцевка, с фини сребърни инкрустации и великолепно изрязано в горната част
С лова не бе така. Още на втория ден улучи един див гълъб и с неподозирано любопитство изтича да го види. Гълъбът лежеше с прекършено крило и на човката му блестяха две рубинени капки кръв. Женската нежност и състрадание, които бе изпитвала към „горките птиченца и животни“, отстъпиха място на странно задоволство от сполучливия изстрел. „Браво, госпожице!“, каза Янко Марев с раболепно възхищение, когато тя взе птицата от земята и с гордост му я показа. Една сутрин видяха стадо сърни. Необезпокоявани досега от ловци, те лежаха на една полянка, източиха шии и любопитно насочиха уши към двамата. Най-едрата, вероятно и майка на стадото, първа предугади опасността, стана, тропна с крак и помръдна ухо, готова да побегне, но в този миг подгъна предните си крака и падна. Останалите наскачаха и мигновено се изгубиха в гората с грациозни скокове. „Браво, госпожице!“, изказа обичайното си възхищение Янко Марев и Емилия едва сега видя ранената сърна. Когато отидоха при сърната, тя направи усилие да се изправи с пречупените си крака и изплака като изплашено дете: „Мами-ии, мами-и-и!“ Тези меки и звучни вопли отекнаха страшно в суровата, натежала от смърт гора. Сърната гледаше Емилия право в очите с плувнали в топли и бистри сълзи очи, пак като дете, което иска помощ от нея. Остър спазъм прониза сърцето й, тя се обърна гърбом и запуши ушите си. „Олеле, как плаче!“ Докато убиваше птиците, имаше чувство, че не тя, а пушката прави това някак от само себе си, а сега почувства съвсем ясно и чу как по нейна воля, от самата нея, а не от цевта, се изтръгнаха сачмите и се забиха с остър плясък в тялото на сърната. Боже, каква съм жестока! — помисли си тя и усети как в нея се извърши нещо много значително и необикновено, което сякаш сложи веднъж завинаги плътна преграда между нея и доскорошното й юношество, преминало в топли родителски ласки и домашен уют, в четене на трогателни книжки, които я учеха на милост, състрадание и героична саможертва за щастието на всички живи същества по земята. Тръгнаха за вкъщи мълчаливо, тя напред, Янко Марев на почетно разстояние след нея, преметнал през рамене закланата сърна. Емилия изпитваше лека отмала, детският плач на смъртно ранената сърна още отекваше болезнено в сърцето й, не можеше да се освободи от сложното и силно нещо, което я изпълваше с тревога и неясен смут и я караше да се чувства нова, непозната и някак чужда на самата себе си.
Мъжете тутакси се събраха в кухнята да видят сърната. Общественото им положение ги задължаваше да бъдат преди всичко отлични стрелци, но тъкмо това положение не им позволяваше да се пилеят из гори и поля, където можеха да ги очакват неприятни изненади. Не бяха изпитали треската на лова, но затова пък тъй искрено се удивяваха, че едно толкова младо и хубаво момиче може да бъде ловец, и тъй непринудено поздравяваха и хвалеха Емилия, че на нея й стана много приятно, тягостното чувство я напусна и започна весело да се шегува с тях. А на следната вечер празнуваха. В къщата нямаше жена готвачка, но трапезите за обед и вечеря биваха по-пищни и подредени с по-добър вкус от тези на официалните приеми, на които Емилия бе присъствала с баща си. За нея така си и остана тайна как „годеникът“ й успяваше да приготвя и подрежда тези аристократични трапези, още повече че не забелязваше някой да се суети из кухнята. Тя виждаше, че на годеника му е приятно, или поне даваше вид, че му е приятно, да й поднася нови и нови изненади, и за да му достави това удоволствие, не проявяваше любопитство за нищо. И добре правеше, защото Иванчо Кутийката се бе условил с Маврик Николаев, чийто чифлик се намираше съвсем наблизо отвъд гората, да приготвят там храната и да я донасят по два пъти на ден. Вие може би си спомняте Маврик Николаев, онзи чифликчия, при когото чичо Мартин отиде преди години през една зимна вечер да му иска три хиляди лева не защото му трябваха тези пари, а за да постави на изпитание за пръв път силата на своето лудешко дръзновение. Тогава Маврик Николаев стреля в него почти от упор и само неврастенията му попречи да пръсне черепа на неканения гост. Въпреки това чичо Мартин напусна чифлика едва сутринта със самочувствието на победител в капризната игра на живот и смърт и тръгна по широкия и объркан свят да търси свята, неизвестна и на самия него истина. Може би си спомняте и за балдъзата на Маврик Николаев, Дора, бившата възпитаница на букурещки пансион за благородни девици, която с щедрите си любовни ласки бе накарала чичо Мартин да се почувства в обятията й като Нерон в обятията на Попея. Тя и сега живееше при Маврик Николаев като самотна млада жена и храненица, вечно изтомена от спомените си за „Малкия Париж“ и смъртно отегчена от липса на общество. Чичо Мартин запълваше от време на време тази въпиеща липса, макар и пътьом, по за една или две нощи, отдавайки се на безпросветното й сладострастие, както изнуреният странник се отдава на чистото и топло легло. Маврик Николаев не само че не я упрекваше както по-рано за мимолетните й връзки с разбойника, ами явно ги покровителстваше, като се правеше на глух и сляп. „Сватовството“ с разбойника поне засега му спестяваше неприятната изненада да получи някое писъмце, скрепено с печат от червен восък и червена копринена панделка, което хвърляше в постоянна тревога останалите чифликчии и заможни хора. Освен това Маврик Николаев започна да мисли, че Мартин не е всъщност разбойник, нито главатар на някаква политическа организация, а своенравен млад човек, който с лудешки риск се е поставил доброволно извън законите. Това стана, когато младият човек удостои една вечер балдъзата му с поредното си посещение и му върна парите така, както ги бе получил — на табличка и с разписка, в която се казваше, че „организацията разполага с достатъчно средства и смята за свещен дълг да върне заемите на своите благодетели“. На младия човек тъй или иначе не му липсваше известно благородство, Маврик Николаев бе повече зарадван, отколкото обезпокоен от съседството му и с готовност се постави на негово разположение в лицето на секретаря му Иван Кутиев. На готвачите и слугите бе дадена строга заповед да приготвят храна „като за цар“, а на кочияшите да я откарват навреме, където трябва. То се знае, че в тази кулинарна експанзия вземаше най-голямо участие балдъзата. Надеждата й за по-тясна и трайна близост с чичо Мартин бе въплътена във всяко ястие, напитка, десерт или букет градински цветя тъй беззаветно, както е въплътена любовта на селските момичета във везмото на кърпичките и кесиите за техните изгори. Тя се надяваше, че „царят“ ще узнае това, ще го оцени и както гласи нашенската поговорка, любовта му към нея ще мине първом през стомаха му, а после ще нахлуе бурно в сърцето му, за да остане там завинаги.
Благодарение на изтомената вдовишка надежда на тазвечершната трапеза не липсваше и „от пиле мляко“. Не липсваха и нови изненади за Емилия за ознаменуване на първия й голям ловен успех. Иванчо Кутийката се бе постарал да облагороди вековната дивота на голямата гора с последните постижения на цивилизацията и изкуството. Точно по средата на тавана висеше нова петромаксова лампа, която с тихо свистене пълнеше стаята с ярка светлина и придаваше на празничната трапеза още по-тежка тържественост и блясък. На единия край на масата бе поставено кресло от червено дърво с изрязана корона над облегалката и лъвски лапи на краката, тапицирано с овехтяла ясносиня коприна с цветчета на четирилистни детелини, същото кресло впрочем, на което балдъзата на Маврик Николаев и отсъстваща домакиня на тази пищна вечеря за пръв път бе изкушила така страстно чичо Мартин. На другия край на масата пък бе поставен патефон с огромна фуния, в която спокойно можеше да се побере един джазов квартет. Когато Емилия зае мястото си на масата, Иванчо Кутийката постави мембраната на плочата, от кутията се чу нарастващо съскане и от това съскане се роди суха като оглозгана кост мелодия на фокстрот или марш.
С това завърши тържествената част на вечерята, но не и изненадите за гостенката. След като си пийнаха, момчетата разказаха живо и шеговито невероятни (но истински) истории от досегашната си жизнена практика, пригласяха на задъхания стар патефон, а по-късно даже играха ръченица по мелодията на някаква румба. Към полунощ Иванчо Кутийката стана от мястото си, отиде при Емилия и мълком й поднесе златен пръстен с голям колкото лешник рубин. Момчетата, които знаеха по-добре от всеки бижутер цената на такъв пръстен, млъкнаха отведнъж и, кой знае защо, заеха тържествени пози. Стойността на подаръка, както и жестът на техния секретар ги изпълни с мъжествено благоговение. Само чичо Мартин, облегнат на стола си и наклонил леко настрани глава, наблюдаваше със спокойна усмивка тази сцена, сякаш отдавна я бе предвидил. На Емилия даже й се стори, че той изпитваше някакво нечисто задоволство, докато гледаше как секретарят му се измъчва от несръчността си да удостои една дама с подаръци и почести.
— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.
И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на „годеника“ й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и „затова, затова не бива да му подавам ръката си“. Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.
— Аз сама! — каза тя, надяна пръстена на пръста си и със същата ръка вдигна чашата. — Благодаря ви, господин Кутиев, за ваше здраве!
Тя изпи виното наведнъж, тръсна празната чаша на масата по харамийски, а мъжете гръмогласно и одобрително се засмяха. Алкохолът й възвърна дръзката увереност на малка палавница, която я правеше симпатична и съзаклятнически близка на тези мъже. Те бяха минали през иглените уши на досегашния си живот, за да стигнат до голямата къща сред гората по своя воля, и все пак независимият характер на младата и красива госпожица ги изпълваше с възхищение, нежност и другарска преданост към нея. Всички знаеха историята на лъжливия й годеж с Иванчо Кутийката и не придадоха някакво по-особено значение на смешния и забавен епизод с пръстена. Напротив, почувстваха се в неудобно положение, че не са се сетили да изразят уважението си към госпожицата така красноречиво, и започнаха да бърникат из джобовете си. Оказа се, че и в джобовете на официалните им костюми, необличани кой знае откога, се намират такива „скромни подаръчета за спомен на госпожицата“, като златни и сребърни гривнички, обички, огърлички и даже една връзка с турски пендари. И цялата тази бижутерия, причинила кой знае колко радости и мъки на някои хора, се появи пред Емилия във вид на блестяща купчинка. Тя изпита отвращение, като си помисли, че щом приеме толкова скъпи вещи, тъй или иначе ще влезе в ролята на пълноправен член в обществото на тези галантни господа. В същото време съобрази, че кавалерската им щедрост не бе случайна, а обмислена — пръв да й поднесе подарък секретарят им, а след него останалите. И в двата случая обаче техните подаръци елиминираха донейде подаръка на Иванчо Кутийката, а това бе най-важното за нея.
И все пак, когато се прибраха с чичо Мартин в стаята си, Емилия си даде сметка, че в ласките й има нещо чисто женско и лукаво, пресилено и предумишлено, за да го предразположи към откровеност, а това бе сигурен знак, че гордостта й все още не е успокоена. Никой от близките и познатите й не подозираше каква изтънчена, почти порочна гордост, неприсъща на толкова млада жена, се криеше под изблиците на нейния буен, жизнерадостен характер, може би само чичо Мартин бе я открил, но никога, нито дори с намек не бе си позволил да я уязви. Сега той спеше (или се правеше, че спи!), а Емилия, както много пъти досега, си спомни оня тъжен есенен ден преди години, когато го изпрати с файтон извън града, падна в краката му и ги нацелува, както Магдалена бе целувала краката на Исус. Тя не бе на себе си от някаква необуздана екзалтация и все пак видя и завинаги запомни, че и той не бе на себе си и сякаш му стана страшно и непоносимо. Дали тогава не изпита презрение към порива й за всеотдайност (защото бе спонтанен и обвързващ), или се почувства недостоен да я види в краката си? Ето тази загадка измъчваше сърцето и ума й, щеше да ги измъчва и занапред. Ако сега се преструваше на заспал, за да пощади гордостта й, той всъщност я оставяше да изнемогва от собствената си суета. Че бе проявила „жалка суета“, като позволи да й даде подарък човекът, когото презираше повече от всички, в това нямаше ни най-малко съмнение, толкова повече че веднага и безпогрешно бе отгатнала намерението му. Но ако Мартин наистина не бе отдал значение на пръстена „за вас“, както и на „приятните изненади“, то това бе най-страшното. Най-страшното и непреодолимото.
Емилия се заслуша в диханието му и с цялото си същество се увери, че той спи дълбоко и непробудно. И тогава до слуха й се докоснаха звуци от музика. Тихи и тънки като игли, те сякаш се промъкваха през порите на варосаната стена и все пак тя долови мелодията на шлагер, който изплакваше фаталната си изповед: „За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.“ Емилия отметна завивката и слезе от леглото. Не се боеше вече, че ще събуди чичо Мартин, наметна шала на раменете си и излезе боса в тъмния коридор. Риданията на „удавника“ я водеха като нишки към вратата, през една от тяхната, под която светеше тънка ивица. Но и да не светеше ивицата, тя знаеше, че това е стаята на Иванчо Кутийката, както знаеше, че ще отвори вратата и ще влезе. Ала не знаеше защо трябва да влезе при него — да му каже очи в очи, че го презира, да го утеши или да му отмъсти. А може би знаеше защо отива при него, само че не можеше да го назове с думи. Чувстваше го в себе си и в същото време го виждаше отразено в тъмнината като неясна картина без размери, с преливащи се ту ярки, ту избледняващи до сиво образи и цветове и тази цветна вакханалия, както бива в съновидение, едновременно излъчваше ридаещи звуци на едно мизерно, отблъскващо страдание и весели, победоносни трели на просташко самодоволство. Виждаше и своя образ в хаоса на тези луди цветове и звуци, разкъсан и деформиран, но и себе си не можеше да назове с думи. До вратата имаше само няколко крачки, но това бе дълъг, изнурителен път. „Дали не съм пияна?“ — помисли тя и си спомни, че бе пила само две чаши вино, едната наведнъж в самото начало, а другата до края на вечерта. „Ето, усещам как ходилата ми се отлепват от клея, защото дъсченият под е още нов, усещам как отлепването започва от петите и свършва до пръстите на краката ми, чувам неприятното звекане, което разнася миризмата на клея. Как ще съм пияна! Трябва да се овладея и да се върна, ето всичко!“ Но докато мислеше така, тя пристъпваше напред като сомнамбул, съзнаваше, че се движи именно като сомнамбул, и все пак не се връщаше назад. През светлата ивица под вратата се промъкваха все по-плътни същите пресипнали ридания, които предизвикваха у нея страшно отвращение. „Плачи ти, сърце!…“