Преследвана
Шрифт:
— Ти обичаш болката. Наслаждаваш й се — прошепна той. Крилете му станаха настоятелни, мускулите му се втвърдиха, тялото му стана още по-студено и се притисна още по-плътно в моето. — Предай се.
С всяка дума медният му глас ставаше все по-изкусителен и по-въздействащ.
— Бях в прегръдките ти векове наред. Този път аз ще те водя, а ти ще молиш за насладата, която само аз мога да ти дам. Хвърли оковите на твоята скучна богиня и ела при мен. Обичай ме истински, с тяло и с душа, а аз ще сложа света в краката ти.
Значението на думите му проникна бавно през мъглата от болка и блаженство
Отърсих се, както котка от вода, и черните змийчета побягнаха на всички страни.
— Не, аз не съм твоята любима! Не съм Ая! И никога няма да предам Никс!
Щом произнесох името на богинята, кошмарът свърши.
Седнах в леглото, задъхана и плувнала в пот. Стиви Рей хъркаше до мен, но Нала беше будна и ръмжеше тихо. Гърбът й беше извит в дъга, козината й бе настръхнала, а свитите й на цепка очи фиксираха въздуха над мен.
— По дяволите! — изпищях, скочих от леглото и се завъртях около себе си в очакване да видя виещия се над главите ни като гигантски прилеп Калона. Но не. Там нямаше нищо.
Прегърнах Нала и седнах на леглото. Треперещите ми ръце започнаха да я галят машинално. — Беше само кошмар… беше само кошмар… беше само кошмар — повтарях като латерна, но знаех, че това е лъжа. Калона беше реален и незнайно как се бе вмъкнал в съня ми.
2
Добре, Калона може да влиза в сънищата ти, но сега си будна, така че се вземи в ръце!» — казах си аз и продължих да галя котката, успокоена от мъркането й. Стиви Рей се размърда и измърмори нещо неразбираемо в съня си. После се усмихна и въздъхна щастливо. Загледах се в спящата си приятелка. За разлика от мен тя явно бе извадила късмет със сънищата.
Повдигнах лекичко одеялото й и изпуснах въздишка на облекчение. Превръзката върху ужасната рана от стрелата, която я бе пробола, беше суха. Тя се размърда отново, трепна и отвори очи. За момент изглеждаше объркана, после ми се усмихна сънено.
— Как си? — попитах аз.
— Добре — отвърна тя, все още замаяна. — Не се тревожи толкова.
— Как да не се тревожа, когато най-добрата ми приятелка непрекъснато умира? — усмихнах й се аз.
— Този път не умрях напълно. Само малко.
— Нервите ми ме помолиха да ти предам, че за тях няма значение дали умираш малко, или много.
— Кажи им да си затварят устата и да заспиват — измърмори тя, затвори очи, метна одеялото върху главата си и повтори. — Аз съм добре. Всички сме добре.
И веднага се разнесе дълбоко равномерно дишане. Кълна се, че заспа, преди да съм мигнала с очи. Въздъхнах дълбоко, върнах се в леглото и се опитах да си намеря удобна поза. Нала се намести между мен и Стиви Рей, погледна ме възмутено и хвърли в лицето ми едно «мяу», в смисъл вече да се успокоявам и да заспивам.
Да заспя? И да сънувам отново? А, не! Без тия! Продължих да се вслушвам в равномерното дишане на Стиви Рей и да галя разсеяно Нала. Колко странно, че всичко в този малък оазис на спокойствието изглеждаше съвсем нормално! Погледнах отново спящата си приятелка. Не можех да повярвам, че само преди няколко часа в гърдите й имаше забита стрела и ние трябваше да бягаме от «Дома на нощта», докато нашият свят се разпадаше на парчета. Твърдо решена да не заспивам, продължих да прехвърлям в изтощеното си съзнание събитията от вечерта. И докато пресявах случилото се, отново се удивих, че всички бяхме оцелели като по чудо…
Спомням си, че Стиви Рей ме помоли да взема химикалка и лист, защото реши, че ще ни е от полза да направим списък на нещата, които ще ни трябват в тунелите. Не искаше нищо да ни липсва, ако се наложеше да останем там известно време.
Попита ме за това съвсем спокойно, както си седеше със забитата в гърдите й стрела. Помня, че я погледнах и червата ми се обърнаха. Извърнах поглед и казах:
— Стиви Рей, мислиш ли, че трябва да мислим за списък точно сега? — Ох, мамка му! Това боли повече от забит в петата магарешки трън. Засмука въздух, изохка и лицето й се изкриви от болка, но успя да се усмихне над рамото на Дарий, който беше разкъсал ризата на гърба й, за да огледа подаващия се между плешките й връх.
— Каква гадост! — извиках и той се сви като ударен. — Извинявай, нямах предвид теб. Как ти беше името?
— Дарий, Жрице.
— Той е син на Еребус Воина — добави Афродита и му се усмихна изненадващо мило. Описвам усмивката й като изненадващо мила, защото Афродита обикновено се държи като пълна егоистка и като цяло е гадна към хората. С една дума, трудно може да се нарече мила, но знаех, че си пада по Дарий.
— Ама, моля ти се, това е очевидно. Той е като канара — обади се Шоуни и изгледа предизвикателно Дарий.
— Да, една страхотна канара — прибави като ехо Ерин и изпрати по въздуха звучна целувка към Дарий.
— Ей, шантавелки, той вече е зает, така че що не вземете да си поиграете по близнашки? — озъби им се Афродита, но на мен ми се стори, че всъщност не иска да ги обиди. Дори сега, като се замислих отново, ми се стори добронамерена.
— Благодаря, че ни напомни за нашите гаджета. Знаеш много добре, че те не са тук — нацупи се Шоуни.
— И сигурно са изядени от онези идиотски хора птици — добави Ерин. — Хей, я по-бодро! Бабата на Зоуи не каза, че гарваните-демони наистина са изяли онези хора. Каза само, че са ги вдигнали с грамадните си клюнове и са ги запратили в стената или каквото там е било, и после пак, и пак, и пак, докато всичките им кости се изпочупили — обясни Афродита с безгрижна усмивка.
— Не мисля, че им помагаш с това — срязах я аз. Но тя беше права. Всъщност колкото и зловещо да звучеше, може би всички бяха прави: и тя, и близначките. Но не исках да се замислям за вероятностите и насочих цялото си внимание към ранената си приятелка. Тя изглеждаше ужасно — бледа, потна и наквасена с кръв.
— Стиви Рей, не е ли по-добре да те откараме в…
— Намерих го! Намерих го! Джак връхлетя в малката ниша в тунела, превърнат в стая за Стиви Рей, следван плътно от жълтия лабрадор, който не се отделяше от него, откакто слязохме тук. Зачервен от бързането, Джак показа нещо бяло, приличащо на малко куфарче с голям червен кръст отгоре.