Преследвана
Шрифт:
— Какво? — сопнах се аз. — Уморих се да пазя равновесие, за да не се пльосна по задник.
— Ти наистина си голяма работа — усмихна се той със своята пленителна усмивка на лошо момче и преди да мога да реагирам, ме притисна до себе си и ме целуна. Целувката му нямаше нищо общо с натрапчивата опипваща целувка на Ерик, с която се опитваше да сложи знак за собственост върху мен. Целувката на Старк беше като нежен въпросителен знак, на който отговорих с удивителен.
Знам, че трябваше да му се ядосам. Да го изблъскам, вместо да отвърна (с ентусиазъм) на целувката му.
Истината не е толкова оневиняваща, но пък е истина, а тя е, че не го целунах, защото бях под стрес, защото се страхувах или нещо подобно, а просто защото исках да го целуна. Харесвах го. Много, много го харесвах. Нямах представа какво щях да правя после с него, нито къде в живота ми щеше да пасне и дали изобщо щеше да пасне на живота ми, при положение, че никога не бих признала публично чувствата си към него. Знаех каква вълна на възмущение щеше да предизвика това у приятелите ми. И без да споменавам за онези милион и едно момичета, които…
Мисълта за онези милион и едно момичета, които Старк хапеше и правеше с тях какво ли не, ми подейства като чаша студена вода и аз отдръпнах устни от неговите. Избутах го от прага на вратата и забързах към обора, огледах се виновно и въздъхнах облекчено, когато се убедих, че сме сами и никой не ни е видял.
Към главното помещение за конете имаше малка странична стаичка за юздите и хамутите. Там стояха лъковете, стрелите и другото оборудване за тренировките. Влязох вътре, със Старк по петите си, затворих вратата и отстъпих две крачки от него. Той ми се усмихна с онази усмивка и тръгна към мен, но аз го спрях с ръка.
— Не. Ти стой там, а аз ще стоя тук. Трябва да поговорим, но това няма как да се случи, ако си близо до мен — казах бързо.
— Защото не можеш да ми устоиш, нали?
— Ох, моля те! Нямам никакви проблеми с това. Аз не съм като онези зомбирани момичета…
— Зомбирани?
— Нали знаеш, като онези от хорър филмите. Ето на какво ми приличат момичетата, които хапеш и объркваш психиката им така, че всички да припяват в един глас: «Ох, този Старк е страхооотен! Боже мой, боже мой, боже мой!» Не, честно, много е изнервящо. И между другото, ако някога опиташ да ми набуташ тоя боклук в главата, обещавам ти, че ще призова и петте стихии да ти размажат физиономията. Може да си сигурен.
— Не бих постъпил така с теб, но това не значи, че нямам желание да те вкуся. Дори напротив — и заедно с изкусителните думи, той пристъпи крачка към мен.
— Не, казах! Стой там!
— Добре! Добре! Правиш от мухата слон?
— Не правя от мухата слон — присвих очи. — Но ако още не си забелязал, нека ти кажа, че целият свят около нас се разпада. «Домът на нощта» е под контрола на нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен с името «демон», а Неферет се е превърнала в същество по-лошо и от демон. Аз и приятелите ми сме в опасност. Аз нямам представа как да направя това, което трябва да направя, за да оправя тази каша и, като връх на всичко това, си падам по момче, което е било с цял куп момичета от училището и е използвало психически контрол над тях.
— Ти си падаш по мен?
— Да. Страхотно, нали? При положение, че вече имам едно вампирско гадже и едно човешко, с което съм Обвързана. Както би казала баба, списъкът ми за танците е отдавна запълнен.
— Аз мога да се погрижа за вампирското ти гадже — каза Старк и ръката му автоматично потърси лъка на гърба.
— Не, по дяволите! Не ти позволявам да се погрижиш за него! — извиках ядосано. — Набий си в тъпата глава: този лък няма да реши проблемите ти. Той е последният отговор и никога, никога не бива да го използваш срещу друг — вампир или човек. Не го забравяй.
— Ти знаеш какво се случи с мен. Няма да се извинявам за това. То се превърна в моя втора природа.
— Втора природа? Кое броиш ти за втора природа? Грубото си отношение или женкарството?
— Говоря за това, което съм тук — той удари юмрук в гърдите си. — Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова.
— Добре, сега ме слушай и разбери веднъж завинаги, защото няма да повтарям. Ние всички имаме в себе си лоши черти и всички решаваме сами дали да им се подчиним, или да се борим с тях.
— Това не е същото като…
— Млъквай и слушай! — избухнах аз. — За никой от нас не е същото. За някои хора единственото, с което трябва да се справят, е дали да си поспят още малко и да пропуснат първия час, или да си вдигнат задника и да отидат на училище. За други нещата са по-сложни, например дали да влязат в клиника и да се изчистят от дрогата, или да се предадат напълно. За теб нещата са още по-трудни — дали да се бориш за твоята човечност, или да се оставиш на мрака и да станеш чудовище. Но аз ти казвам, че все още имаш избор. Решението е твое.
Останахме загледани един в друг. Чудех се какво още да кажа. Не можех да направя избор вместо него и изведнъж разбрах, че няма да мога да се промъквам като крадец, за да се виждам с него. Ако не искаше да бъде момчето, с което щях да се гордея да ме видят, милите думи насаме нямаха никаква стойност за мен и той трябваше да го знае.
Гневът ме напусна и аз заговорих спокойно и тихо. Тъгата в гласа ми отекна в тишината на малката стая:
— Това, което се случи миналата нощ, няма да се повтори. Не и по този начин.
— Как така? Нали току-що ми призна, че си падаш по мен?
— Старк, това, което се опитвам да ти кажа, е, че няма да бъда с теб, ако трябва да крия връзката ни.
— Заради вампирското ти гадже ли?
— Заради теб. Ерик е важен за мен и последното нещо, което бих искала, е да нараня чувствата му, но ми се струва глупаво да остана с него, докато си мечтая да съм с теб или с друг, включително и с човешкото момче, с което съм Обвързана. Така че трябва да знаеш — Ерик не може да ме спре, ако искам да бъда с теб.