Разбудени фурии
Шрифт:
Малко по-късно пак посочи дъската.
— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?
— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.
— „Ейшундо“?
Погледнах го с изненада.
— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?
— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та
— Да, не бих повярвал.
Той не ме слушаше.
— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.
— Така си е. Фалирали са, нали?
Той енергично поклати глава.
— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.
— Голям късмет.
— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.
— Е, радвам се да го чуя.
— Сигурен ли си, че не искаш…
— Да ти го продам? Не, благодаря.
— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.
Поклатих глава.
— Предпочитам да живея в неведение.
Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.
— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.
— Да. Може би.
Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.
— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?
Свих рамене.
— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.
Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше.
— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?
— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?
— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.
Загледахме се във вълните.
— Откога си тук? — попитах аз.
Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.
— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.
— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.
— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.
— Дано да не сте ръждясали.
Той се ухили широко.
— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.
Поклатих глава.
— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.
— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?
— Да, знам.
Той открехна едно око.
— Знаеш ли?
— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.
Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.
— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?
— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.
Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.