Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— О, мили, сладки Таита — пъшкаше Расфер, — не можеш да си представиш как боли. Дай ми поне капчица от онзи благотворен сок, умолявам те, приятелю!
Сега, като го бяха завързали здраво за леглото, можех да си позволя да му отговоря:
— Разбирам, скъпи ми Расфер, много добре разбирам какво ти е. И аз щях да бъда благодарен, ако някой ми беше дал от онова цвете, докато ти си играеше с ножа по мен. Но, уви, стари приятелю, запасите ми от вълшебния прах привършиха и има поне цял месец да чакаш някой керван да се появи от изток — излъгах го нагло.
Много малко хора знаеха, че червения шепен го отглеждам аз самият. И като си казах, че най-интересното тепърва започва, посегнах към хирургическия нож.
Главата е единствената част от човешкото тяло, която все още може да ме учуди като лекар. По личната заповед на господаря Интеф труповете на всички екзекутирани се предаваха на мен. Освен това и Танус често ми носеше от бойните полета любопитни екземпляри, специално осолени за целта. Внимателно ги бях дисектирал, така че вече знаех мястото и на последната кост в скелета. Проследил бях пътя, по който храната минава през устата и достига всяка част на тялото. Бях открил и онзи удивителен орган — сърцето, как се е загнездил между почти прозрачните мехури на дробовете. Изучих телесните реки, по които тече кръвта, и наблюдавах двата вида кръв, които определят настроението на човека.
Съществува, разбира се, онази яркочервена кръв, излъчваща радост, която, щом плътта се разсече от скалпела или от бойната секира, потича на равномерни тласъци. Това е кръвта на щастливите мисли и приятните чувства, кръвта на любовта и добротата. Но съществува и друга, тъмна и мътна, която не носи жизнерадост като първата — кръвта на гнева и тъгата, на меланхоличните размисли и злите деяния.
Всичко това съм го изучавал дълго и продължително и съм изпълнил поне стотина свитъка папирус с резултатите от наблюденията си. Не съм чувал някой друг по света да е изписал толкова материал: във всеки случай не и сред онези вещери от храмовете с техните амулети и заклинания. Съмнявам се, че някой от тях ще успее да различи черния дроб от сфинктера на ануса 5 , без преди това да се е помолил на Озирис, да е хвърлил божествените зарове и да е прибрал някоя тлъста сумичка.
5
Сфинктер — пръстеновиден мускул около някой отвор. — Б.пр.
При цялата си скромност трябва да отбележа, че познавам човешкото тяло и въпреки това главата продължава да е пълна загадка за мен. Естествено разбирам, че очите виждат, че с носа се мирише, че устата усеща вкуса, а ушите чуват; но какъв е смисълът на тази бледа кашичка, която изпълва черепната кухина?
Така и не успях сам да си отговоря на този въпрос, а и никой друг досега не ми е дал задоволително обяснение, освен може би Танус, който според мен стигна най-близо до истината. Веднъж, след като двамата бяхме прекарали заедно цяла вечер да опитваме виното от новата реколта, на сутринта той се събуди кисел и заяви:
— Навярно Сет ни е сложил това проклето нещо в главите, за да си отмъсти на човечеството.
Веднъж се запознах с един човек, дошъл с търговските кервани от далечната страна отвъд легендарните реки-близначки Тигър и Ефрат. Той твърдеше, че също много е мислил върху този проблем. Беше истински мъдрец и в продължение на шест месеца двамата с него обсъждахме много от тайните на живота. По едно време той ми изказа предположението си, че човешките мисли и чувства всъщност изхождат не от сърцето, а от мозъка ни. Споменавам това наивно твърдение само за да покажа как дори толкова интелигентни и учени хора могат да грешат.
Който поне веднъж е виждал с очите си какъв могъщ орган е сърцето, как тупти със собствен живот, защитено от стените на гръдния кош, и черпи сила от реките кръв, никога не би се усъмнил, че именно то е онзи фонтан, от който избликват нашите мисли и чувства. Сърцето използва кръвта, за да пръсне чувствата из цялото ни тяло. Усещали ли сте как то потръпва в гърдите ви и ускорява ритъма си, когато слушате някоя прекрасна мелодия или вълнуваща реч, или сте поразени от нечия красота? А усещали ли сте някога подобно потръпване в главата си? Дори и този източен мъдрец не би могъл да обори моето твърдение.
Разумният човек не би повярвал, че някаква си безкръвна локва от пресечено мляко, която стои напълно неподвижна в своята делва-череп, може да роди стиховете на някоя поема или проекта на някоя пирамида; нито пък би могло в нея да е причината човек да обича или да мрази. Дори и балсаматорите, когато приготвят тялото на мъртвеца за дългия му път към Отвъдното, я изтребват и захвърлят на боклука.
И все пак съществува големият парадокс, че ако някакво чуждо тяло или дори течност проникне в тази лигава маса, пациентът е обречен. Нужно е много добро познание на анатомията на главата и забележителна ловкост на пръстите, за да може човек да пробие черепа, без да закачи торбата с пресеченото мляко. А аз притежавам и двете качества.
Докато, окуражаван от виковете на Расфер, бавно и внимателно пробивах костта, начесто се спирах, за да промивам раната с оцет и обирам остърганото. Резливата течност малко щеше да помогне на пациента, но затова пък болката придаваше нова сила на виковете му.
Внезапно острият бронзов скалпел попадна в кухина. Бях пробил черепа и от вътрешното налягане малкото кръгче, отрязано от черепа, изхвърча като тапа навън.
От дупката бликна струя тъмна, съсирена кръв, която ме удари право в лицето. Още в същия миг Расфер се успокои. Със съжаление установих, че е избегнал смъртта. Веднага се заех да пришия отрязаното парче кожа обратно на мястото й, за да покрия дълбоката дупка, на чието дъно се виждаше как пулсира мозъчната обвивка. През цялото време се чудех дали съм направил услуга на човечеството, запазвайки точно този му представител.
Най-накрая оставих Расфер с превързана глава да хърка и хленчи в животинското си самосъжаление. Едва се държах на краката си. Вълненията и тревогите през целия ден бяха изстискали и последните ми капчици сила. Но още беше рано да мисля за почивка: пратеничката на господарката Лострис продължаваше да ме чака на терасата пред покоите ми и щом прекрачих първото стъпало към стаята си, тя мигом се хвърли отгоре ми. Беше ми позволено само да се измия от кръвта на Расфер и да се преоблека, след което трябваше да я последвам.
Щом най-сетне, и то с големи усилия, стигнах до покоите на господарката Лострис, тя вече хвърляше гневни погледи и заплашително тропаше с крак.
— Къде се криеше досега, учителю Таита? — изсъска ми тя насреща. — Пратих да те повикат още преди смяната на втория караул, а вече е почти призори. Как смееш да ме караш да те чакам толкова дълго? Май понякога си забравяш положението. Много добре знаеш какво е наказанието за непокорните роби…
Бе ме очаквала часове наред и сега започна да излива яда си. Разгневи ли се, господарката ми е толкова красива, че сега, като я гледах как потропва нервно с крак с онзи тъй присъщ единствено на нея жест, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея.