Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.
Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.
Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.
Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.
Това безвкусно съоръжение беше направено не с друга цел, а единствено за да бъде погребано за вечни времена заедно с покойния фараон. И въпреки че за да види то бял свят, беше разорено цялото царство, господарят ни преливаше от щастие при вида му.
По предложение на господаря Интеф фараонът се изкатери върху платформата, която трябваше да носи саркофага, и се разположи на мястото му. Изразяваше възторга си, без да се замисля за царското си достойнство. С известно съчувствие трябваше да си кажа, че навярно през целия му живот не му се е случвал друг подобен повод за радост. Смъртта представляваше кулминацията в неговото съществуване и по-голямата част от жизнените му сили бяха насочени единствено към нея.
Воден от някаква детинска приумица, той даде знак на господаря Интеф да се присъедини към него върху платформата, след което заоглежда тълпата около себе си, сякаш искаше да покани още някого. Изглежда, откри, когото търсеше, защото леко се наведе към великия владетел и му пошушна нещо.
Господарят Интеф се усмихна и като проследи погледа на фараона, се обърна към господарката Лострис. Показа й с жест, че трябва и тя да се качи при тях. Това явно доста я смути, защото, колкото и необичайно да беше за нея, се изчерви под грима си. Все пак успя да се овладее и грациозно се покатери върху платформата, привличайки погледите на всички върху себе си.
Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.
Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.
И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:
— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.
Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.
Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.
Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.
Потните жреци се захванаха да свалят златния саркофаг обратно на брега, след което, последвани от тълпата, се насочиха към входа на храма. Множеството ме повлече със себе си и аз, ща не ща, се понесох напред като лист по течението, без сам да знам накъде отивам. Преди да успея да се окопитя, вече бях в предния двор на храма. Запробивах си път напред, ръгайки здраво с лакти онези пред мен, с надеждата да достигна саркофага, преди той да е преминал главния вход на погребалния храм.
Някои от жреците бутаха огромната маса, а други прибираха дървените греди, за да ги подложат отпред под саркофага. Щом достигнаха онази част от двора, която все още не беше застлана с плочи, всички се спряха. Докато жреците слагаха слама пред гредите, за да омекотят преминаването по неравния терен, аз се промъкнах зад лъвските статуи покрай алеята и бързо се изравних с групата им. Един от жреците понечи да ми препречи пътя, но аз така го изгледах, че и лъвовете щяха да си умрат от страх, ако ме видеха. Беше достатъчно да му изсъскам само една дума — от онези, които рядко се чуват из храмовете, — за да го накарам да се отдръпне и да ме пусне.
Когато най-сетне настигнах саркофага, се оказах точно под Лострис. Бях толкова близо до нея, че можех да я докосна. Така съвсем спокойно щях да подслушам разговора й с фараона. Още от първите думи ми стана ясно, че господарката си е възвърнала самообладанието и се опитва да се държи възможно най-любезно с него. От първоначалното й смущение при тъй неочаквания интерес, който той прояви към нея, не беше останала и следа. Спомних си, че предишната вечер тя самата беше мечтала да разговаря с фараона, надявайки се да спечели височайшата му благословия за брака си с Танус. Тогава всичко ми се бе сторило просто момичешки фантазии, но сега желанието й се сбъдваше. Обаче тя не предполагаше каква опасност я грози, а аз не можех да я предупредя.
Ако случайно от написаното досега в тази хроника сте заключили, че господарката ми Лострис е някакво вятърничаво дете, в чиято главица се мътят само романтични истории и което съвсем лекомислено гледа на живота, то тогава аз съм се провалил напълно в усилията си правдиво да опиша събитията. Макар и млада, тя можеше да изненада всеки с несвойствената за възрастта си зрялост. Под слънчевите лъчи на нашия Египет момичетата бързо разцъфтяват. А освен това господарката ми беше усърдна ученичка, с бистър ум и природна интелигентност — качества, които бе успяла да развие благодарение на мен. С помощта на моите уроци тя беше достигнала дотам, че можеше да обсъжда с жреците и най-мъглявите въпроси на религиозните догми или да спори с дворцовите адвокати по такива сложни материи като поземлените актове и дори изключително тежкия и сложен Закон за напояването, който урежда използването водите на Нил. Беше изчела многобройните свитъци, които се намираха в дворцовата библиотека. Сред тях имаше и неколкостотин, написани от мен самия — като се започне с медицинските ми трактати и се свърши с последните ми опити върху тактиката на речните войни, без да забравяме астрономическите ми наблюдения, които усърдно записвах заедно с имената и природата на всички небесни тела; както и наръчниците ми по оръжейничество, земеделие или дресировка на соколи. Беше способна дори да спори с мен по принципите в архитектурата, които аз бях измислил, и да ги сравнява с постиженията на великия Имхотеп.