Речният бог (Книга първа)

Смит Уилбур

С това въпросът приключи. Можех да съм сигурен, защото познавах твърде добре това избухливо и неразумно момче, което толкова много обичах. Той никога не се заричаше току-тъй и никога не би престъпил думата си.

— И тогава какво смяташ да правиш, след като си толкова упорит? Щом не щеш и да чуеш какво ти говоря. Сам ли искаш да се изправиш срещу всички? Кога помъдря толкова, че вече нямаш нужда от съветите ми?

— Винаги бих се вслушал в твоите съвети, ако те са достатъчно мъдри и обмислени — каза ми той и ме придърпа при себе си. — Хайде, Таита, ти ще ни помогнеш. С Лострис имаме нужда от теб. Не ни изоставяй.

Помогни ни да открием почтен изход.

— Страхувам се, че такъв няма — въздъхнах аз. Толкова бях объркан и развълнуван, че се чувствах като пречупен клон, попаднал насред водната стихия. — Но ако не желаеш да се провъзгласиш за фараон, то тогава трябва да напуснеш страната. Ще вземеш Лострис със себе си и ще избягате.

При тези ми думи той ме изгледа неразбиращо.

— Да напусна Египет? Нали не говориш сериозно. Та аз съм роден тук, целия си живот съм прекарал по тези места. Това е моят свят и аз не мога да го напусна. Нито пък Лострис.

— Не, не! — опитах се да го успокоя. — Друго имах предвид. Египет има и друг фараон. И той се нуждае от смели и честни войници. Ти имаш какво да му предложиш. Името ти се знае из цял Долен Египет, също както и тук, в Карнак. Само качи Лострис на галерата си и отплавайте на север. Никой не би могъл да ви настигне. С помощта на течението и при този вятър за десетина дни ще успееш да достигнеш Мемфис. Ще се представиш на червения фараон и ще му се закълнеш във…

— Ето че пак искаш да ме превърнеш в предател — отново ме прекъсна той. — Да се закълна във вярност на узурпатора, така ли? Ами клетвата ми пред Мамос? Според теб тя нищо ли не значи? Какъв човек ще съм аз, ако започна да се кълна във вярност пред всеки цар или изменник? Клетвата не е нещо, от което можеш да се отметнеш току-така; нито пък можеш да търгуваш с нея. Тя ти остава за цял живот, Таита. А аз вече съм се клел пред истинския фараон, пред Мамос.

— Но същият този истински фараон сега смята да се ожени за любимата ти, а теб да обеси — трябваше да му напомня и той леко потръпна при думите ми.

— Прав си, разбира се. Не трябва да оставаме в Карнак. Но не мога да се превърна в изменник и да наруша свещената си клетва, като грабна оръжието срещу фараона.

— Чувството ти за воинска чест е доста сложна работа — отвърнах му леко подигравателно, — която умът ми явно не може да разбере. Само дето имам неприятното чувство, че накрая ще ни отведе всички в гроба. Досега само ми говориш какво няма да направиш. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ще направиш, за да спасиш себе си и господарката Лострис от незавидната й участ.

— Да, приятелю, наистина имаш право да ми се сърдиш. Аз самият те попитах за съвет. А сега, когато ти ми отговори честно и откровено, се нахвърлих върху теб, сякаш ми желаеш злото. Моля те да бъдеш търпелив с мен. Още малко време ще ти трябва да ме понасяш.

Танус скочи на крака и започна да се разхожда неспокойно като леопард. Говореше си нещо, клатеше глава и размахваше гневно юмруци, сякаш се опитваше да сплаши въображаем противник. Най-накрая се спря пред мен.

— Не съм готов да стана предател, но с мъка на сърцето ще трябва да приема ролята на страхливеца. Ако Лострис се съгласи да ме придружи, но само ако тя се съгласи, ще избягаме. Ще я отведа далеч от земята, която и двамата толкова обичаме.

— Къде ще отидете?

— Лострис никога не би се

разделила с великата река. Тя е не само живот за нея, но и нейна богиня. Ще останем при Хапи, реката. Затова пред нас стои една-единствена възможност — той вдигна високо дясната си ръка, за да я огрее лунната светлина, и посочи на юг. — Ще поемем срещу течението на Нил към недрата на Африка. Ще стигнем страната Куш, дори по-далеч. Ще прекосим речните прагове и ще се скрием сред пустошта, в която никога не е стъпвал кракът на цивилизования човек. И с помощта на боговете ще се опитаме да изградим една нова, наша си Та-Мери.

— Кого смяташ да вземеш със себе си?

— Кратас естествено, както и всеки друг, който е решен да се впусне в подобно приключение. Ще говоря с хората си още тази нощ и ще ги оставя да избират. Пет галери ще са ми предостатъчни, ако набера необходимия екипаж за тях. Трябва да сме готови да отплаваме преди зазоряване. Ще изведеш ли вместо мен Лострис от некропола?

— Ами аз? — тихичко попитах. — Ще ме вземеш ли и мен със себе си?

— Теб ли? — засмя се той. След като вече беше взел решение, веселото му настроение се беше възвърнало. — А ти готов ли си наистина да изоставиш китната си градинка и прашните си свитъци? Няма ли да ти се прииска да напишеш още някоя пиеса или да построиш още някой храм? Пътят ще е труден, а животът — тежък. Наистина ли желаеш да дойдеш с нас, Таита?

— Никога не бих те оставил сам с господарката си. Ако не те наглеждам, кой знае в какви опасности ще я въвлечеш.

— Тръгвай с нас тогава! — подкани ме той, потупвайки ме по гърба. — Никога не съм се и съмнявал, че ще ни придружиш. Пък и Лострис никъде няма да тръгне без теб. Но стига приказки! Имаме работа да вършим. Първо, ще уведомим Кратас и останалите какво възнамеряваме да правим и ще ги оставим всеки да реши за себе си. После ти ще отидеш до некропола и ще доведеш Лострис, а в това време аз ще подготвя пътуването. За всеки случай ще пратя дузина от най-добрите си войници да те придружат, но трябва да побързаме. Скоро ще пропеят втори петли.

В онзи миг бях просто един наивен романтик. Бях въодушевен не по-малко от приятеля си и двамата се забързахме към лагера. Толкова бях обсебен от мисълта за предстоящото приключение, че изобщо не ме беше грижа за опасностите, които може би ни дебнеха в нощта. Добре, че беше Танус да забележи непознатите, които се прокрадваха в мрака пред нас, и да ме сграбчи за ръката, преди да съм налетял на тях. Двамата бързо се скрихме зад един повален дънер и той ми прошепна:

— Въоръжен отряд.

Едва тогава забелязах отблясъка на луната по металните остриета на копията. Мъжете бяха доста на брой — поне тридесет-четиридесет.

— Разбойници навярно или някоя разузнавателна дружина от Долното царство — изсумтя моят приятел и дори аз започнах да се тревожа, като гледах как хората пред нас крадешком се промъкват към лагера. Не използваха пътеката покрай канала, ами вървяха направо през полето, явно с намерение да обградят от всички страни отряда на Танус.

— Оттук! — посочи той и ме повлече напред. Набитото му око веднага беше забелязало някакво малко деренце, което вървеше успоредно на канала и водеше към реката. Двамата скочихме в него и като използвахме прикритието му, скоро се озовахме в лагера. Танус се показа от долчинката и с мощен вик вдигна от сън целия лагер.