Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Спрях колесницата и Танус слезе от коня, качи се при господарката и принца и ги прегърна. Господарката плачеше.
— О, беше толкова ужасно! Каквото и да е сторил, той си остава мой баща.
— Всичко свърши — успокояваше я любимият й. — Всичко е наред.
Принц Мемнон надничаше над рамото на майка си към проснатото тяло на дядо си с любопитството, което децата изпитват към всичко ужасно. Неочаквано извика с тънкото си гласче:
— Той беше лош човек.
— Да — повторих тихо, — той беше много лош човек.
— Мъртъв ли е сега лошият човек?
— Да, Мем, мъртъв е.
Предстоеше още дълго препускане по брега, докато настигнем нашата флотилия, но накрая се изравнихме с галерата на Кратас и той ни разпозна в хиксоската колесница. Въпреки голямото разстояние между нас забелязах учудването, изписано на лицето му. По-късно той ми каза, че не очаквал да ни види, защото бил сигурен, че сме се качили на някоя от предните галери.
Преди да изоставим колесницата, пуснах конете на свобода. Сетне нагазихме във водата и се качихме на малката лодка, която Кратас бе изпратил, за да ни прибере.
Хиксосите нямаха намерение да ни оставят да се измъкнем толкова лесно. Ден след ден колесниците им ни преследваха по двата бряга на Нил.
Когато и да погледнехме от кърмата на „Дъхът на Хор“, виждахме облаците прах, които се носеха над вражеските колони. Много често те се смесваха с по-гъсти и тъмни облаци от опожарените градове и села по крайбрежието. Когато преминавахме покрай египетско селище, безброй малки лодки се присъединяваха към нас.
Понякога, когато вятърът бе неблагоприятен, колесниците ни задминаваха. Войниците ни подвикваха и ни предизвикваха на грубия си гърлен език. Но майката Нил ни закриляше, както го е правила векове наред, и те не можеха да ни стигнат. Щом отново се появеше северният вятър, ние се понасяхме напред и облаците прах оставаха далеч зад нас.
— Конете им няма да издържат на това преследване — казах на Танус сутринта на дванадесетия ден.
— Не бъди толкова сигурен. Салитис се блазни от съкровището на фараон Мамос и много му се иска да залови законния наследник на двойната корона — отвърна той. — Златото и властта закаляват по удивителен начин волята на човека. Още не сме видели на какво са способни варварите.
На следващата сутрин вятърът отново смени посоката си и колесниците бавно ни наближиха и застигнаха началото на флотилията точно пред Вратите на Хапи — първите каменни стени, които ограничаваха течението на реката преди Елефантина. Там разстоянието между бреговете се стесняваше до четиристотин крачки, а отстрани се издигаха отвесни черни скали. Насрещното течение бе по-силно и ние напредвахме бавно. Танус заповяда гребците да бъдат сменени.
— Мисля, че си прав, Таита. Тук ще ни причакат — мрачно изрече той и посочи напред. — Ей ги там.
„Дъхът на Хор“ тъкмо навлизаше във Вратите на Хапи. Фигурите на хиксоските стрелци високо на ръба на скалата приличаха на джуджета.
— От тези скали стрелите им могат да прелетят от бряг до бряг — промърмори Танус. — Ще имат възможност да ни обстрелват почти през целия ден. Никак няма да е лесно, особено за децата и жените.
Нещата се развиха по-зле от неговите предположения. Първата изстреляна към нас стрела остави след себе си димна следа и се заби в носа на кораба.
— Огнени стрели — кимна Танус. — Ти пак излезе прав, Таита. Варварите се учат бързо.
— Лесно е да научиш маймуна на нови номера.
Мразех хиксосите, както ги мразеха всички от флотилията ни.
— Сега нека видим дали твоите помпи могат да изпомпват вода така добре, както я изхвърлят от кораба — каза приятелят ми.
Очаквах да ни атакуват с огън и през последните четири дни работих на онези галери, които той бе снабдил с водни помпи. Когато всички наши съдове се приближиха, Танус заповяда на капитана да свали платното и ние помпахме вода, с която мокрехме палубите и такелажа. Наредихме по палубата пълни с вода кожени ведра, а сетне една от галерите ескортира кораба през тесния пролив под дъжд от хиксоски огнени стрели.
Преминаването на флотилията ни отне цели два дни, защото скалите спираха вятъра. Беше горещо и корабите трябваше да преминават през прохода с гребане срещу силното течение. Стрели се забиваха в мачтите и палубите и пожарите трябваше да бъде потушавани с вериги от хора, които си подаваха ведра с вода, или с кожени маркучи от помпите от ескортиращата галера. За нас нямаше начин да отвърнем на тези атаки, защото стрелците се намираха високо на скалите, извън обсега на нашите не толкова мощни лъкове. Когато Ремрем слезе на брега със своята команда, за да свали стрелците от височината, те ги обстреляха с огнени стрели и ги принудиха да се оттеглят обратно.
Плавателните съдове, които успяха да преминат, бяха почернели от огъня, но много други нямаха този късмет. Огънят на борда им бе надделял над ведрата с вода и помпите и ги бе погълнал. Трябваше да ги изоставим и течението ги носеше, всявайки хаос между останалите от флотилията, които идваха към прохода. В повечето случаи успявахме да спасим хората, преди пожарът да се развилнее напълно, но понякога закъснявахме. Женските и детските писъци смразяваха кръвта в жилите ми. Никога няма да забравя една млада жена, която скочи от горяща лодка, а дългата й коса гореше като сватбена гирлянда.
При Вратите на Хапи загубихме над петдесет кораба. Докато плавахме към Елефантина, на галерите се развяваха траурни знамена, но накрая хиксосите и техните коне, изглежда, се умориха от това преследване на юг. Прашните облаци вече не затъмняваха северния хоризонт и можехме да си отдъхнем, да дадем воля на мъката си по нашите мъртви и да поправим плавателните си съдове.
Обаче никой от нас не вярваше, че враговете са се отказали окончателно. В края на краищата желанието им да пленят съкровището на фараона бе твърде силно.
Двамата с принц Мемнон прекарвахме дълго време под навеса на кърмата. Той слушаше с интерес разказите ми и наблюдаваше опитите ми да направя нов модел лък за нашата армия. За да му обръщам внимание, непрекъснато ми задаваше въпроси.
— Какво правиш, Таита?
— Правя нов лък.
— Да, но защо?
— Добре, ще ти кажа. Нашите лъкове, освен че не притежават такава сила и не пускат стрелите надалече, са прекалено дълги за колесниците.
Той ме слушаше внимателно. Дори когато беше пеленаче, не се опитвах да му говоря по бебешки, а се отнасях с него като с възрастен човек. Ако понякога не ме разбираше, най-малкото бе щастлив да чуе гласа ми.