Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Нашите разузнавачи се завърнаха и докладваха, че миграцията на ориксите от пустинята е започнала. Вече бяхме виждали няколко малки стада от тези прекрасни животни. Обикновено те пасяха по брега на реката, но побягваха навътре в пустинята, щом забележеха корабите ни. Разузнавачите казаха, че огромна маса от тях се придвижва към нас. Бях свидетел на такова нещо веднъж.
Докато се придвижваха към нови пасища, стадата се сливаха в една огромна маса, прекосяваща пустинята. Сега ни се предоставяше шанс да опитаме месото им и да изпробваме колесниците. Щом имаше какво да преследва с тях, Танус за пръв път прояви истински интерес към колесниците
Един ескадрон от петдесет колесници и дузина тежки коли с храна и вода за пет дни потеглиха с нас. Колесниците се движеха в редица на разстояние три дължини една от друга. Това вече бе обичайният ни начин на придвижване. За да ни бъде по-леко, бяхме само по препаски на бедрата, а мъжете ни бяха в отлично физическо състояние след месеците, прекарани на скамейките на гребците. Мускулестите им тела бяха намазани с масла и блестяха на слънцето като телата на млади богове. Всяка колесница носеше ярко оцветен отличителен флаг на дълга бамбукова пръчка. Когато погледнах назад към колоната, дори аз, който никога не съм бил войник, бях впечатлен от зрелището.
Тогава все още не осъзнавах, но оттеглянето на хиксосите бе наложило нов боен дух у хората. Бяхме учени, търговци и жреци, но сега, след решението на царица Лострис да прогони нашествениците и водени от господаря Танус, ние се превръщахме във войнствен народ.
Преминавахме хълмовете и пред очите ни постепенно се откриваше пустинята. Изведнъж зад купчина камъни изскочи дребна фигурка.
— Пррр! — спрях конете аз. — Какво правиш тук толкова далеч от корабите?
Не бях виждал принца от предишната вечер и смятах, че е при бавачките си. Да се натъкна на него тук, в пустинята, бе голям шок за мен. Погледът ми бе гневен. Той не бе навършил шест години, но беше с играчката си лък през рамо, а на лицето му забелязах упорития израз, който ми напомняше за баща му, когато изпаднеше в едно от лошите си настроения.
— Идвам на лов с вас — заяви Мемнон.
— Не, няма — възпротивих се аз. — Веднага ще те върна при майка ти. Тя знае какво да прави с малко момче, което тайно се е измъкнало от лагера.
— Аз съм принцът на Египет — изрече Мемнон, но устните му трепереха въпреки предизвикателния му тон. — Никой не може да ми забрани. Мое право и свещен дълг е да водя хората си.
Сега бяхме на опасна територия. Принцът знаеше правата си, а аз бях този, който го бе научил на тях. Обаче наистина не очаквах да ги приложи толкова скоро. Бе невъзможно да се спори с него и аз напрегнато обмислях как да намеря изход от положението.
— Защо не ме помоли?
— Защото щеше да отидеш при майка ми — откровено си призна той, — а тя щеше да те подкрепи както винаги.
— Все още мога да отида при царицата — заплаших го, но той погледа към долината, където корабите изглеждаха малки като играчки, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че няма да заповядам целият ескадрон отново да поеме в обратна посока.
— Моля те, нека дойда с теб, Таита — промени тона той.
Малкото дяволче ме атакуваше по всички фронтове. Бе невъзможно да му откажа, когато пуснеше в ход чара си. Тогава ми хрумна нещо.
— Трябваше да попиташ него.
Отношенията между тях двамата бяха
Сега двамата се гледаха. Явно Мемнон обмисляше план за атака, а Танус се опитваше да потисне смеха си.
— Господарю Хараб — принцът се беше спрял на официалната форма, — искам да дойда с вас. Смятам, че това ще е полезен урок за мен. Все пак един ден аз ще трябва да водя армията.
Бях го научил да размишлява логично. Можех да се гордея с ученика си.
— Принц Мемнон, това заповед ли е? — Баща му успя да прикрие удивлението си, като се намръщи.
В очите на принца проблеснаха сълзи и той поклати тъжно глава.
— Не, господарю. — Отново бе станал малко момченце. — Но много искам да дойда на лов с вас, моля ви!
— Царицата ще ме обеси. Хайде, скачай при мен, малък разбойнико!
Принцът обичаше Танус да го нарича „разбойник“. Обикновено той наричаше така войниците от любимия си полк и това караше Мемнон да се чувства един от тях. Нададе радостен вик и едва не се спъна в бързината да се качи на колесницата. Танус се протегна и го хвана за ръката. Вдигна го на платформата между нас двамата.
— Дий! — извика Мемнон на Пейшънс и Блейд и се понесохме напред към пустинята. Преди това аз не пропуснах да изпратя вестоносец до царицата. Дори лъвицата не е толкова свирепа, когато ставаше въпрос за малкото й, както царицата.
Там, откъдето бяха преминали мигриращите стада, се бе образувал път широк неколкостотин метра. Копитата на ориксите са широки, за да стъпват по мекия пясък на пустинята. Оставяха ясни следи във формата на хиксоските остриета на копия. Хиляди от тези огромни антилопи бяха преминали по този път.
— Кога? — попита Танус.
Аз слязох от колесницата, за да разгледам следите внимателно. Мемнон слезе с мен, защото никога не изпусках възможността да го науча на нещо. Показах му как нощният вятър ги е загладил и как малките насекоми и гущери са нанесли своите следи върху тези на стадото.
— Преминали са оттук вчера вечерта — изказах мнението си с подкрепата на принца, — но се движат бавно. С малко късмет ще ги застигнем преди обед.
Изчакахме колите да ни настигнат. Напоихме конете и сетне продължихме, следвайки широкия утъпкан път през дюните.
Скоро открихме трупове на изнемощели животни: бяха или много стари, или твърде млади и върху тях вече бяха накацали врани. Червените чакали се навъртаха крадешком, надявайки се на плячка.
Следвахме широкия път, докато забелязахме облак прах на южния хоризонт и тогава ускорихме ход. Когато се изкачихме на каменистите хълмове, забелязахме разпръснатите под нас стада, а пустинята се бе преобразила в цветна градина.
Последните дъждове може би бяха паднали тук преди стотици години. Изглеждаше невъзможно, но семената, които през цялото време бяха спали, изгаряни от слънцето и разпръсвани от пустинния вятър, бяха изчакали този дъжд. За всеки, който се съмняваше в съществуването на боговете, това чудо бе доказателство. За всеки, който се съмняваше, че животът е вечен, това даваше обещание за безсмъртие. Ако цветята можеха да оцелеят, то и човешката душа, която е много по-прекрасна и ценна, би могла да живее вечно.