Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.
Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.
Защото току-що от светилището беше излязъл един бог — огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало,
— Ах-Хор! — извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.
— Ах-Хор! — поде множеството. — Това е самият бог!
Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.
Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.
— Кой си ти? — запита фараонът. — Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?
Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.
Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.
— Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.
Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.
— Господарят Танус! Танус! Танус!
И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.
— Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! — двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.
— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!
Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.
— Велики Египте, мога ли да говоря?
Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.
Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.
— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За
Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:
— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.
— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.
— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.
— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.
И младият мъж отново трябваше да иска тишина.
— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.
Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:
— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.
— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.
— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!
Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.
Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.
— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.
В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.