Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.
— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.
— В коя посока? — попитах аз.
— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.
Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза:
— Когато реших, че съм те загубил, сякаш една част от мен
Аз за пръв път не можех да отвърна. Отново замълчахме и накрая той положи ръка на рамото ми.
— Видя ли отново момичето? — попита уж с безразличие, но здраво стисна рамото ми.
— Кое момиче? — подразних го аз.
— Момичето, което бе при реката, в деня, в който се разделихме.
— Там имаше ли момиче? — смръщих се аз, сякаш се опитвах да си припомня. — Как изглеждаше?
— Лицето й бе тъмна лилия, а кожата й бе с цвят на див мед. Наричаха я Масара и споменът за нея още тревожи съня ми.
— Името й е Масара Бени-Джон — казах му аз. — Прекарах затворен две години заедно с нея в крепостта Адбар Сегед. Там се сприятелих с нея, защото душата й е по-мила от лицето й.
Той ме хвана с двете си ръце и ме разтърси.
— Разкажи ми за нея, Таита! Всичко. Без да пропускаш нищо.
Така тази нощ останахме край огъня и разговаряхме за момичето. Казах му как се е научила да говори на египетски заради него. Как неговото обещание я крепеше през мрачните самотни дни и накрая му предадох думите, които бе извикала от крепостта на Адбар Сегед, докато се отдалечавах:
— Кажи му, че съм била смела. Кажи му, че го обичам.
Дълго време той остана мълчалив, взирайки се в огъня, а сетне тихо промълви.
— Как може да ме обича? Тя не ме познава.
— Ти по-добре ли я познаваш? — попитах аз, а той поклати глава.
— Обичаш ли я?
— Да — отвърна.
— И тя те обича по същия начин.
— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?
В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.
Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.
— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.
Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.
— Ако не беше ти, онзи космат етиопец щеше да ме хване. Той направи добра сделка, когато взе теб вместо мен. Благодаря ти, стари приятелю.
Забелязах колко състарен бе той: косите му се бяха прошарили, а на лицето му имаше бръчки.
Моите малки принцеси бяха пораснали, но бяха възхитителни. Срамуваха се от мен, защото спомените им бяха избледнели. Наблюдаваха ме с широко
Накрая Техути ме позна.
— Таита! — каза тя. — Донесе ли ми подарък?
— Да, Ваше Величество — отвърнах аз. — Донесох ти сърцето си.
Господарката се усмихна, когато тръгнах към нея по палубата. Носеше лека корона, изобразяваща златна глава на кобра. Когато се усмихна, видях, че бе загубила първия си зъб, и дупката помрачаваше усмивката й. Беше напълняла в кръста, а държавните дела бяха набраздили челото й с бръчки. Обаче за мен все още бе прекрасна.
Тя стана от трона, когато коленичих пред нея. Това бе най-високият знак за благосклонност. Положи ръка на сведената ми глава — това бе ласка.
— Нямаше те толкова дълго, Таита — промълви тихо, така че да я чуя само аз. — Довечера отново ще спиш до леглото ми.
Тази нощ, след като изпи билковата отвара и я завих с коженото покривало, тя промърмори тихо, докато затваряше очи.
— Мога ли да съм сигурна, че няма да ме целунеш, докато спя?
— Не, Ваше Височество — отвърнах аз.
Тя се усмихна, когато устните ми докоснаха нейните.
— Никога не ни напускай за толкова дълго, Таита — каза Лострис.
Двамата с Мемнон подготвихме тактиката си прецизно както при маневрите с колесници.
Не беше трудно да убедим Танус. Поражението от Аркоун все още го терзаеше. В негово присъствие ние с принца си припомняхме лекотата, с която синият меч бе съсякъл бронзовия му меч, и как Аркоун щеше да го убие, ако не се бях намесил. Танус настръхна при спомена за това унижение.
Сетне Мемнон ме разпита за магическия произход и свойства на легендарното оръжие. Танус забрави нараненото си честолюбие и заразпитва жадно за него.
— Този Престер Бени-Джон обяви синия меч за военен трофей. Който успее да го спечели, може да го задържи — казах им аз.
— Ако тръгнем срещу Аркоун, няма да можем да използваме колесниците в тези долини — каза Мемнон. — Ще се наложи да използваме пехотата. Как смяташ, твоите шилуки биха ли се изправили срещу етиопците, господарю Танус? — Той все още се обръщаше към Танус официално. Явно не бе научил, че той е истинският му баща.
Когато завършихме плана си, приятелят ми бе възбуден и готов да рискува и да ни помогне да убедим царица Лострис.
Господарката бе разбрала това, което Танус никога не би се досетил. Колесниците и конете бяха жизненоважни за нашето завръщане в Египет. Показах им жребеца, подарен ми от Престер Бени-Джон, и изтъкнах пред господарката качествата на породата му.
— Погледни ноздрите му, Ваше Величество. Виж силните му гърди и как потръпват мускулите му. Хиксоските коне не могат да се сравняват с него.