Речният бог (Книга втора)

Смит Уилбур

— Всичко е възможно — предпазливо отвърнах аз.

— Ние казахме на народа, че Техути и Беката са заченати по този начин. Но всъщност не съм чувал това да се случва.

Известно време останахме мълчаливи и тя потопи ръка във водата, сетне я вдигна и заразглежда капките по върховете на пръстите си. Тогава отново заговори, без да ме погледне.

— Мисля, че очаквам дете — прошепна тя. — Червената ми луна изчезна.

— Господарке — отвърнах тактично и тихо аз, — ти наближаваш възраст, в която реките на утробата ти започват да пресъхват. Египетските жени са като пустинните цветя: процъфтяват рано, но също

така бързо увяхват.

Тя поклати глава.

— Не, Таита. Не е това. Чувствам детето да нараства в мен.

Загледах я мълчаливо. Още веднъж долових крилата на страха да пърхат леко около мен, от което ме полазиха тръпки.

— Не е нужно да ме питаш дали познавам друг мъж. — Този път тя ме погледна право в очите. — Знаеш, че той бе единствен.

— Сигурен съм. Все пак не мога да повярвам, че си забременяла от дух, независимо колко го обичаш. Вероятно желанието ти за още едно дете е възбудило въображението ти.

— Пипни корема ми — заповяда тя. — Това нещо в мен е живо и нараства с всеки изминал ден.

— Ще го сторя довечера в каюта ти. Не тук в реката, където някой може да ни види.

Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.

Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.

Положих леко ръка на корема й върху сребристите резки, където кожата някога се бе опънала, за да се приспособи към радостното бреме. Усетих нещото в нея и веднага разбрах, че под пръстите ми не расте живот. Това бе смъртта.

Не можех да намеря думи. Извърнах се, излязох на палубата и вдигнах поглед към звездите. Те блестяха студени, далечни и безчувствени като боговете. Нямаше полза от молби, нито към богове, нито към звездите.

Познавах това нещо, което нарастваше в господарката. Бях го виждал и при други жени. Когато те умираха, бях разрязвал мъртвите им утроби, за да видя какво ги бе убило. Беше ужасно и безформено, нямаше прилика с нещо човешко или животинско. Беше безформена топка от червена плът, изчадие на Сет.

Измина доста време, преди да събера кураж да се върна при нея.

Господарката се бе покрила с роба. Седеше в средата на леглото и ме погледна с огромните си тъмнозелени очи, които никога нямаше да остареят. Приличаше на малкото момиченце, което бе някога.

— Господарко, защо не ми каза за болката? — нежно я попитах аз.

— Откъде знаеш за нея? — прошепна тя. — Опитах се да го скрия от теб?

Керванът ни потегли през нощта по сребристите пясъци. Понякога господарката ходеше до мен, а двете принцеси лудуваха около нас, смеейки се възбудени от приключението. Друг път, когато болките й бяха непоносими, тя се качваше в колесницата, която бях подготвил за нея. Тогава седях до нея и държах ръката й, докато отварата, която й приготвях, надвиеше болката.

Всяка нощ изминавахме добре

утъпкания път до следващата водна станция. През деня лежахме под навесите на колите и изнемогвахме от горещината.

Пътувахме вече тридесет дни и нощи, когато една сутрин се изправихме пред смайваща гледка. Безплътен кораб плаваше в пустинята, придвижвайки се бавно на юг по пясъците. След като изминахме още много мили, разбрахме измамата. Корпусът на кораба бе скрит от дюните. Бяхме прекосили големия завой.

Принц Мемнон и целият му щаб ни очакваха. Флотилията от нови галери бе почти готова. Една от тях бяхме съгледали, докато приближавахме отново до реката. Всички колесници бяха монтирани. Хюи бе прекарал стадата коне през пустинята, а колите бяха превозили техния фураж. Дори моите гну бяха там в оградените с колове места до брега на реката.

Въпреки че колите с жените и децата все още не бяха пристигнали, голяма част от народа ни вече бе там. Начинанието изискваше неимоверни усилия. Само хора като Кратас, Ремрем и Мемнон биха могли да се справят за толкова кратко време.

Сега само един праг ни делеше от свещената земя на Египет.

Отново се отправихме на север. Господарката плаваше в новата ладия, която бе построена за нея и принцесите. Разполагаше с голяма и просторна каюта, която бях обзавел с всички възможни удобства. Завесите бяха от избродирано вълнено етиопско платно, а мебелите — от тъмна акация със слонова кост и злато от Куш. Украсих дървените стени с картини на цветя и птици и други красиви неща. Както винаги спях до леглото на господарката. Три нощи след отплаването ни нещо ме събуди през нощта. Тя тихо плачеше. Въпреки че бе заровила лице във възглавницата, бях доловил някакво движение. Веднага отидох при нея.

— Болката ли се върна? — запитах аз.

— Не исках да те събуждам, но е като меч, забит в корема ми.

Приготвих й успокоително. Дозата бе много по-силна от тази, която й бях давал преди. Болката започна да надвива въздействието на билката.

Тя я изпи и след известно време промълви:

— Не можеш ли да изрежеш това нещо от тялото ми, Таита?

— Не, господарко. Не мога.

— Тогава ме прегърни, Таита, както когато бях малко момиче.

Отидох до леглото и я взех в прегръдките си. Започнах леко да я люлея, а тя бе слаба и лека като дете. След малко заспа.

Флотилията пристигна до предната част на първия праг над Елефантина и ние хвърлихме котва до брега в тихи води, преди Нил да се спусне в каскади надолу по дефилето.

Изчаквахме останалата част от армията да пристигне заедно с конете, колесниците и полковете шилуки на господаря Кратас. Очаквахме също водите на Нил да придойдат, за да преминем в земите на Египет.

Докато чакахме, изпратихме шпиони, преоблечени като селяни, жреци и търговци. Аз също се спуснах в дефилето с Кратас, за да направя карта и да отбележа прохода. Водата бе плитка и лесно можехме да отбележим всяка опасност. Правехме знаци по скалите високо над линията на водата, така че дори водите да ги покрият, да знаем къде се крият тези опасности. Тази работа ни отне много седмици и когато се завърнахме, армията вече се бе събрала. Изпратихме разузнавателни отряди да открият пътища за колесниците през каменистата пустош навътре в Египет. Не можехме да рискуваме такъв скъпоценен товар във водите на прага.