Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Плъзгахме се безшумно по водата и чувахме пръхтенето на конете, ударите на ковачите по наковалните и предизвикателствата на часовите, гласовете на пеещи и спорещи мъже.
Стоях до капитана на палубата на първата галера и го направлявах към източния бряг. Спомних си за пристанището на търговците с дървен материал — ако все още бе там, щеше да е най-доброто място, на което да свалим нашето стадо.
Различих в мрака входа към дока и навлязохме в него с помощта на веслата. Пристанището бе точно такова, каквото го помнех. Когато спряхме до кея, началникът на пристанището
Аз му се усмихнах любезно.
— Ваше превъзходителство, претърпяхме ужасна злополука. Моето разрешително излетя от ръката ми, работа на Сет, без съмнение.
Той се наду като жаба, а когато сложих в дебелата му длан тежка златна монета, се успокои. Провери метала между зъбите си и усмихнат си отиде.
Изпратих един от конярите на брега да изгаси факлите, които осветяваха пристанището. Не исках любопитни очи да видят състоянието на конете, които бяхме докарали. Някои от животните бяха твърде слаби да се движат, други не можеха да се изправят. Бяхме принудени да ги примамим да слязат на пристанището. Накрая само сто коня бяха достатъчно силни да се движат.
Ние ги поведохме по каруцарския път към мястото, където нашите шпиони ни бяха информирали, че се намират конете. Те ни бяха казали и паролата на Първа дивизия колесници на хиксосите, а тези, които знаеха езика им, отвърнаха на повикванията и закачките на стражите.
Преминахме през целия вражески лагер. Докато вървяхме незабелязано, пускахме по няколко от конете ни да се разхождат наоколо. Движехме се така естествено, че не предизвикахме подозрение, дори си говорехме и шегувахме с вражеските коняри, които срещахме по пътя си.
С първите лъчи на зората тръгнахме обратно към пристанището. Само една от галерите ни очакваше, за да ни отведе обратно, останалата част от флотилията бе отплавала веднага след разтоварването на заразените коне.
Качихме се на борда и въпреки че Хюи и другите коняри налягаха изтощени по палубата, аз останах на кърмата и наблюдавах стените на моята прекрасна Тива, облени от утринната светлина, да изчезват зад нас.
Десет дни по-късно влязохме в пристанището на Елефантина и след като докладвах на фараон Тамус, побързах към водните градини и се втурнах в женските покои. Господарката ми лежеше на сянка в беседката. Бе бледа и толкова слаба, че ръцете ми трепереха, когато й се поклоних дълбоко. Когато ме видя, тя заплака.
— Липсваше ми, Таита. Толкова малко време ни остава да бъдем заедно.
Нил започна да се отдръпва в коритото си. Полетата се показаха под придошлите води, блестящо черни под новия пласт богата на наноси тиня. Земята изсъхна, отваряйки пътя към север. Скоро щеше да настане време за оран и време за война.
Двамата с Атон тревожно четяхме всеки доклад от шпионите ни. Накрая пристигна новината, която очаквахме и за която се молехме. Пристигна на бърза фелука, носена на крилете на северния вятър. Хвърли котва на пристанището по времето на третата нощна стража, но пратеникът ни намери все още да работим на светлината на лампата в стаята на Атон.
Втурнах се с мръсния
— Няма да ти разреша да го събудиш сега, Таита. Фараонът е изтощен. От един месец това е първата нощ, в която спи, без да го будят.
— Ваше Величество, трябва да го видя. Аз съм под прякото му командване.
Докато спорехме, плътен глас попита зад завесата:
— Ти ли си, Таита?
Завесата се дръпна и Мемнон застана пред нас с цялото си голо великолепие. Той бе мъж, какъвто рядко бях виждал: строен и силен като острието на синия меч, царствен в мъжествеността си, така че още веднъж осъзнах нещастието си, когато го погледнах.
— Какво става, Таита?
— Съобщение от север. От лагера на хиксосите. Ужасна епидемия покосява редиците на хиксосите. Половината от конете им са болни и хиляди умират от нея всеки ден.
— Ти си магьосник, Таита. Как съм могъл да се подигравам с теб и с твоите гну! — Хвана ме за раменете и се вгледа в очите ми. — Готов ли си да яздиш с мен към славата?
— Готов съм, фараоне.
— Тогава запрегни Рок и Чейн. Нека синьото знаме да се развее над колесницата ми. Връщаме се в Тива.
Така ние се изправихме пред града със стоте врати с четири ескадрона колесници и тридесет хиляди пехотинци. Стените на Тива блестяха на изгряващото слънце.
Армията на хиксосите се разгърна мудно пред нас като огромен питон, колона след колона, редица след редица. Върховете на копията им блестяха, а златните шлемове на офицерите сияеха на ранната слънчева светлина.
— Къде е Апачан с колесниците си? — поиска да научи царят и аз се вгледах към кулата близо до реката. Трябваше да напрегна зрението си, за да различа малкото цветно флагче, което се развяваше на върха й.
— Апачан разполага с пет дивизии в центъра и държи още шест в резерва. Крият се зад стените на града.
Разчетох сигналите с флагчета на моя шпионин, когото бях поставил на най-високата от трите кули. От там той можеше да види цялото бойно поле като сокол.
— Това прави само единадесет дивизии, Таита — избухна Мемнон. — Знаем, че има двадесет. Къде са останалите?
— Жълтият удушвач — отвърнах му аз. — На бойното поле са всички коне, които могат да стоят на крака.
— В името на Хор, иска ми се да излезеш прав. Дано Апачан не ни подготвя засада. — Той докосна рамото ми. — Заровете са в чашата, Таита. Твърде късно е да променим нещо. Трябва да направим този ход с това, което боговете са ни дали. Да вървим да направим преглед на войските.
Поех поводите и подкарах колесницата пред нашата армия. Фараонът се показваше пред своите части. Неговото присъствие щеше да им даде кураж и да ги накара да изправят гърбове. Накарах конете да намалят ход до лек тръс. Рок и Чейн бяха ресани, докато козината им бе заблестяла на слънцето като мед. Колесницата на фараона бе украсена с тънък слой злато. Това бе единствената ми отстъпка, свързана с обременяването на колесницата.