Реликвата
Шрифт:
Но Кавакита щеше да успее. Тестовете със заешкия серум го доказваха.
Последното парченце от мозайката застана на мястото си, когато си спомни какво беше казал Д’Агоста на сбирката по повод изпращането на агента от ФБР: че са открили някакъв медальон с двойна стрела на Джон Уитлеси в леговището на звяра. Доказателство, че чудовището е убило Уитлеси. Доказателство? Каква смешка!
„По-скоро доказателство, че чудовището е бил самият Уитлеси.“
Кавакита помнеше отлично деня, когато всичко му се изясни. Това беше апотеоз, прозрение. И обясняваше всичко. Съществото, музейният звяр, Онзи, който пристъпва на четирите, беше самият Уитлеси. И доказването беше по силите му — чрез екстраполиращата програма. Кавакита постави човешка ДНК от едната страна и ДНК от реовируса от другата и поиска междинната форма.
Компютърът
Реовирусът в растението беше изумителен. По всяка вероятност съществуваше непроменен от мезозойската ера. В достатъчни количества притежаваше способността да предизвиква изключителни промени. Беше общоизвестно, че в най-мрачните и отдалечени региони на джунглата съществуват неоткрити растения с неподозирано значение за науката. Но Кавакита вече беше открил своето чудо. След като е погълнал влакната и се е заразил с реовируса, Уитлеси се бе превърнал в Мбун.
Мбун — думата, с която котога наричаха изумителното ужасяващо растение и „съществата, в които се превръщаха тези, които го изяждаха“. Сега Кавакита можеше да си представи ясно отделни моменти от тайната религия на котога. Растенията бяха проклятието, едновременно ненавиждано и насъщно. Съществата държаха враговете на котога на безопасно разстояние, но в същото време бяха постоянна заплаха за своите господари. По всяка вероятност котога са имали само едно такова същество в даден момент — повече биха били твърде голяма заплаха. Култът се е съсредоточил върху самото растение, обработката и събирането му. Кулминационният момент на ритуала несъмнено бил възпроизвеждането на ново същество — насилственото изяждане на растението от нежелаещата да стори това човешка жертва. Първоначално били необходими големи количества от растението, за да се натрупат достатъчно реовируси, които да предизвикат телесните промени. След приключването на трансформацията растението трябвало да бъде консумирано в малки количества в съчетание с други протеини, разбира се. Но поддържането на дозата е било от огромно значение. Инак се стигало до непоносими болки и дори до обезумяване поради опита на тялото да възвърне предишното си състояние. Разбира се, смъртта би сложила точка на всичко това. И отчаяното същество се опитвало — ако въобще имало възможност за това — да намери заместител на растението, а най-задоволителният от всички бил човешкият хипоталамус.
Заслушан в кроткото бълбукане на аквариумите сред стихналия сумрак, Кавакита можеше да си представи разигралата се в джунглата драма. Котога, които за първи път виждали бял човек. Крокър, сътрудникът на Уитлеси, очевидно бил открит пръв. По всяка вероятност съществото вече било старо или изтощено. Може би Крокър го е убил с пистолет, докато съществото го е изкормвало. А може би не. Но когато котога открили Уитлеси… Кавакита беше сигурен, че знае какво се е случило.
Питаше се какво ли е чувствал Уитлеси: завързан, вероятно ритуално, накаран да погълне насила реовируса от странното растение, което сам той събирал допреди няколко дни. Може би са му сварили отвара от листата на растението или просто са го заставили да погълне изсушените влакна. Сигурно са се опитали да направят с бледоликия мъж онова, което не успели да постигнат с този от своето племе: да създадат чудовище, което да контролират. Чудовище, което да прогони строителите на пътища, златотърсачите и миньорите, които щели да нахлуят върху платото от юг и да ги унищожат. Чудовище, което да тормози околните племена, без да заплашва собствените си господари и да гарантира спокойствие и сигурност на котога завинаги.
Но все пак цивилизацията в края на краищата нахлула с целия съпътстващ я ужас. Кавакита си представяше деня, в който това се е случило: притаилото се в джунглата същество-Уитлеси се взирало в сипещия се от небето огън, който изпепелявал платото, племето котога, скъпоценните растения. Само то се спасило. И само то знаело къде все още може да намери животворните влакна след унищожаването на джунглата. Знаело, защото тъкмо то ги било изпратило.
А може би Уитлеси вече бил заминал, когато изпепелили платото. Може би котога отново се оказали неспособни да контролират съществото, което сами създали. Може Уитлеси — в своето отчаяно и ужасяващо състояние — да е имал свой собствен план, който не включвал превръщането му в ангел пазител на котога. Може би
Но Кавакита беше до голяма степен безразличен към антроположките подробности. Интересуваше го присъщата на растението мощ и нейното обуздаване.
Трябваше да установи контрол над източника, за да може да контролира съществото.
„Именно затова — помисли си Кавакита — аз ще успея там, където котога са се провалили.“ Той контролираше източника. Само той знаеше как да отглежда тази капризна и деликатна блатна лилия от дълбините на амазонската джунгла. Само той знаеше точното рН на водата, подходящата температура, необходимата светлина, правилната хранителна комбинация. Само той знаеше как да присади реовируса в растението.
Те бяха зависими от него. А благодарение на генетичните видоизменения, които беше осъществил чрез заешкия серум, беше успял да пречисти изначалната мощ на вируса, потискайки някои от по-неприятните странични ефекти.
Поне беше почти сигурен, че е успял да го направи.
Това бяха революционни открития. Всеки знаеше, че вирусите включват собствената си ДНК в клетките на своята жертва. В повечето случаи тази ДНК само инструктираше клетките на жертвата да произвеждат повече вируси. Така е с всички познати на хората вируси: от вируса на настинката до вируса на СПИН.
Този вирус беше различен. Той вмъкваше цяла армия от гени в своята жертва: гени от влечуго. Гени от древно влечуго. Гени на шейсет и пет милиона години. Срещани днес в низшия гущер гекон и още няколко вида. Очевидно с времето беше заимствал също така гени от примат — без съмнение човешки гени. Вирус, който краде гени от организма, който го храни, и ги вмъква в жертвите си.
Тези гени, вместо да произвеждат повече вируси, преобразуваха самата жертва. Превръщаха я стъпка по стъпка в чудовище. Вирусите инструктираха телесните механизми да променят костната система, ендокринната система, крайниците и кожата, косата и вътрешните органи. Променяха поведението, теглото, скоростта на придвижване и ловкостта на жертвата. Снабдяваха я със свръхестествени сетива за обоняние и слух, но потискаха зрението и речта. Предоставяха й огромна сила, масивност и бързина, като съхраняваха съвършения мозък сравнително непокътнат. С една дума, наркотикът — вирусът — превръщаше човешката жертва в ужасяваща машина за убиване. Не, думата „жертва“ не беше съвсем подходяща за заразените с вируса. По-подходяща беше „симбионт.“ Защото всъщност беше привилегия да получиш вируса. Подарък. Дар от Грег Кавакита.
Беше красиво. Направо величествено.
Възможностите на генното инженерство се оказаха безгранични. И Кавакита вече имаше новаторски хрумвания. Реовирусът би могъл да включи нови гени в своя приемник — както човешки, така и животински. Той контролираше какви да са включените гени. Контролираше в какво да се превърне съществото. За разлика от примитивните суеверни котога, благодарение на науката той упражняваше контрол.
Любопитен страничен ефект беше наркотичното въздействие на растението: прекрасно, „пречистващо“ замайване без неприятното безсилие, характерно за толкова много наркотици. Може би тъкмо тази е била първоначалната причина, за да бъде консумирано растението, довела впоследствие до разпространението му. Именно този страничен ефект осигури на Кавакита средства, с които да финансира проучванията си. Първоначално нямаше намерение да го продава, но струпалите се финансови затруднения го принудиха да го направи. Усмихна се при мисълта колко лесно стана всичко. Малката групичка от встрастени клиенти вече бяха дали име на наркотика: „гланц.“ Търсенето беше активно и Кавакита продаваше цялата продукция. Тъжно бе, че се разпродаваше толкова бързо.
Беше се свечерило. Кавакита свали тъмните очила и вдъхна изпълнилите склада всевъзможни ухания: едва доловимия аромат на влакна, миризмата на прах, вода и изхвърляните от двигателя с вътрешно горене газове, примесени с влажния мирис на плесен, серен двуокис и всевъзможни други миризми. Хроничната му алергия като че ли се беше изпарила. „Сигурно от чистия въздух в Лонг Айлънд“ — мина му през ума. Свали стегналите краката му обувки и с облекчение размърда пръсти.
Беше осъществил най-изумителния прогрес в генетиката след откритието на двойната спирала. Това би му гарантирало Нобелова награда, хрумна му иронична мисъл.