Само за мъже
Шрифт:
— „Малко“?
Но темата, изглежда, й е неприятна, защото без да каже нещо повече, се отправя надолу към кухнята.
Подир скромния импровизиран, както винаги, обед Лиза се прибира в килера, за да се посвети на писмена работа. Полягам колкото да дочета заранния вестник, преди да потегля към редакцията. И тъкмо съм полегнал, отдалеч наново се разнася двукратният звънчев сигнал.
И на вратата отново е черният момък със светлата коса.
— Търся Лиза.
Гласът и тоя път е нисък и хъркащ, макар в устата да не е забучена цигара.
— Лиза не живее
— Откога?
— От снощи.
— Вие одеве не ми казахте това.
— Пропуснал съм — отвръщам небрежно и понечвам да му хласна вратата под носа.
Обаче не успявам. Кракът на младежа, обут в черна ботинка яа висок ток, се е настанил в последния момент между рамката и вратата.
— Отдръпнете се — казвам спокойно.
— Имам още въпроси — изхърква той също спокойно.
— Отдръпнете се — повтарям.
А понеже момъкът не дава вид, че чува, отварям за малко вратата и с всичка сила забивам тока си в меката ботинка. Кракът светкавично се отдръпва. Рефлекс — какво да се прави. И тъкмо в тоя момент аз затръшквам вратата, като едва успявам да видя сбърченото от болка лице на младежа.
Но едва съм тръгнал към стълбището, на входа отново се позвънява: два много дълги и твърде настойчиви сигнала. Решавам да не им обръщам внимание и продължавам, обаче сигналите се повтарят, все тъй настойчиво-арогантни. Правя неохотно кръгом и отново отварям вратата. Отварям я широко и с един замах.
Грешка. На прага няма никого. Но само в първия момент. Защото веднага след това отстрани се появява една лапа, стремглаво насочена към лицето ми. Улавям с ръка носа си, за да спра бликналата кръв. Рефлекс — какво да се прави. Първата ми мисъл е да догоня ру-сокосия и да му дам един добър урок. Само че русокосият е застанал чак на отсрещния тротоар и ме наблюдава оттам с лека насмешка. А когато поглеждам вдясно, отдето се е появила невъзпитаната лапа, виждам само някаква смътна фигура, бягаща през прохода между двете сгради към изхода в съседната улица.
Когато се изкачвам горе Лиза разтревожена е излязла от килера. Въпросът стаен в тъмните очи, бързо преминава в изненада:
— Но той ви е бил…
— Той — не.
— А кой?
Обяснявам с две думи произшествието, колкото да бъде в течение, сетне отивам в банята да се освежа.
— Ужасно ми е неловко — говори Лиза, която ме следва по петите. — Да пострадате така заради мене…
— Не се притеснявайте — промърморвам, след като се избърсвам с пешкира. — И друг път ми се е случвало. Макар и доста отдавна.
И тръгвам за редакцията.
Когато вечерта се прибирам, холът грее с всичките си осветителни тела и домсъветът е в пълен комплект: двамата възрастни гладиатори — в креслата си, а Лиза и Илиев — на дивана.
Аз ям бой заради нея, а тя флиртува с инженера. И на всичко отгоре ме обвинява в мизантропия.
— Идвате тъкмо навреме — посреща ме радушно Лиза. — След малко ще почне филмът.
Нямам никакво намерение да гледам филми, но някак неудобно е да демонстрирам прекалено мизантропията си, така че сядам от другата страна на дамата. Добре поне, че мястото ми е запазено.
— Мисля, че телевизорът ще се гледа по-добре, ако загасим част от лампите — казвам просто за да не мълча като темерутин.
— По-добре е да светят — възразява Димов. — Чел съм някъде, че така не се развалят очите.
Той чете. Не като тия книжни червеи, които дълбаят в дебелите томове и си водят бележки. Рицаря е по-скоро от другата категория, дето виси на опашка пред кварталната будка за изданията на БТА и дето се осведомява за новостите на научно-техническата революция от вестникарските статии.
— Лампите не пречат — присъединява се Лиза към баща си, — само да не беше това грозно петно насреща. Как не се опитвах да го измия, но то като че ли напук става все по-голямо.
Точно насреща наистина и малко над дъбовата ламперия върху сивата стена се откроява някакво едро петно, напомнящо с лъчите си на черно слънце или ако щете, на тъмен паяк.
— Напролет ще боядисаме всичко с блажно — казва успокоително инженерът, който явно изцяло споделя оптимистичните проекти на Лиза.
Несторов седи в креслото си, без да взема участие в тоя глупав бъбреж, сякаш погълнат от спортната информация, течаща по малкия екран, макар че не вярвам да се вълнува от спортни събития въпреки респектиращата си външност на борец.
Впрочем от някое време аз вече го наричам на ума си Допотопния, а понякога на галено и Неси, понеже така наричат онова допотопно чудовище от езерото Лос Нес и понеже в края на краищата и той самият се нарича Несторов.
Така че Неси кротува, а също и Димов, тъй че дори се питам да не би старците да са болни. После почва филмът, а заедно с него почва и кавгата, само че този път началният гаф не е мой, а на инженера, който неволно изтървава:
— Пак за войната…
При което Допотопния презрително изръмжава:
— Всички филми не могат да бъдат за любов.
— Но защо пък всички ще бъдат за войната? — продължава Илиев въпреки предупредителния поглед на Лиза.
— Тия, които са я преживели тази война, млади момко, не могат така бързо да я забравят — отвръща Неси.
— А другите? — настоява инженерът.
— На другите пък трябва да им бъде обица на ухото — обажда се тоя път Димов.
Изглежда, че двамата старци ще се съюзят срещу Илиев, също както в началото на оная вечер — срещу мене. Но само изглежда, защото Рицаря прави тутакси втория гаф:
— Работата не е, че има толкова филми за войната. Работата е, че много от тях се повтарят.
— Има истини, които не е зле по-често да се повтарят — произнася строго Несторов.
— Ако един филм повтаря това, което друг филм вече е казал, не виждам защо трябва да се харчат пари за два филма — обръща се Димов към дъщеря си.
— Има истини, които не е зле да се повторят — произнася наново Неси, без да се обръща специално към никого.
— Само че една истина от много повторение не се заучава, а омръзва — пояснява Димов по адрес на Лиза.