Само за мъже
Шрифт:
— И тях да пратят, където им е мястото! — упорства Бореца.
— За съжаление нещата са по-сложни, доста по-сложни — поглежда Рицаря Лиза не защото говори на Лиза, а защото иска да покаже, че не говори на Несторов.
— Сложни! Сложни! — повтаря подигравателно Бореца. — Нали по това си личат умните хора, че могат да сведат сложното до най-простото.
— То ако караме така, ще се върнем до теорията на Сталин — обръща се отново Димов към Лиза.
— И няма да сбъркаме! — поема рицарската ръкавица Несторов.
— Става дума за човека и закона — напомням
— Човекът трябва да се подчинява на закона — произнася сърдито Бореца. — Какво има тук да се умува.
— Ами ето че не се подчинява — пояснява отново Димов на Лиза. — Привидно се подчинява, а скрито краде. Значи не можем да разчитаме само на принудата.
— Как ще разчитаме, когато нашата принуда е да ги галим с паче перо — упорства Несторов. — Такива трябва…
— … Да ги разстрелват — подсказвам.
— Абе на мен да ми е, някои бих ги и разстрелял! — не се стърпява този път Бореца.
— Много хуманно! — поглежда Димов към дъщеря си.
— Именно: хуманно! — потвърждава опонентът. — Защото, като растрелям пет души, това ще послужи за акъл на останалите и ще им спести затвора.
— На Запад само това чакат: да почнем да разстрелваме — избъбря Рицаря към щерка си.
— Щом врагът те ругае, значи на прав път си — не му остава длъжен Несторов.
И двубоят продължава. Един или два пъти, по-бутван от Лиза, Илиев се опитва да каже нещо помирително, обаче противниците изобщо не го слушат, като му дават ясно да разбере, че те с малолетни не раз-товарят. Предаването отдавна е забравено и служи са-мо като миньорен звуков фон на домашната кавга. Жената се мъчи да каже нещо на татко си, но оня не я вижда, макар погледът му да е насочен именно към нея. Най-сетне в една от редките паузи, траещи секунда две, Лиза успява да отправи към баща си репликата:
— Няма ли да изиграем един шах? Чух, че сте много силен в шаха.
Старият я поглежда остро, сякаш се готви да я среже, но след миг лицето му се отпуска.
— Защо не… Вместо да приказваме на вятъра…
— А вие не искате ли да играем? — обръща се Илиев към Несторов.
Тонът му обаче е прекалено подсладен за вкуса на Бореца.
— Друг път — отвръща студено здравенякът.
И за да покаже, че той също не мисли да приказва на вятъра, става, дръпва сърдито нагоре дебелия каиш и се отправя към стаята си.
Партията баща-дъщеря е съвсем безинтересна, но за щастие — къса. Въпреки че Димов предупреждава великодушно Лиза за лекомислието на ходовете й, тя бързо загубва играта. Налага се аз да седна срещу Рицаря, за да му покажа, че не всички живущи на горния етаж са толкова слаби шахматисти. Старецът не е лишен от известен опит, натрупан в кварталния клуб, но още в началото допуска една грешка, която определя и края.
— Тая вечер нещо не съм във форма — признава той.
— Изглежда, че другарят Несторов успя да ви ядоса — подхвърлям.
— Несторов е без значение в случая — отвръща пренебрежително Димов. — Става въпрос не за даден човек, Несторов или не знам кой си, а за даден маниер на мислене: догматизмът, допотопният марксизъм. Не го ли чухте тоя допотопен философ: ще ги разстрелвам, вика, ще ги пращам да чукат камъни…
Той е на път отново да се разпали, обаче навреме се овладява и избъбря:
— Да се прибирам, че пак ще се ядосам…
При това положение на мене също не ми остава друго, освен да се прибера, за да дам възможност на младите да завършат в уединение скромното домашно тържество.
Няколко минути по-късно горе пристига и Лиза.
— Не се обезкуражавайте — промърморвам, като виждам унилото й изражение. — Всяко начало е трудно…
— Мисля, че вие го направихте още по-трудно — подхвърля тя. — Защото вие дадохте тона.
— Възможно е, не съм обърнал внимание — отвръщам нехайно. — Но ако аз не бях дал тона, те сами щяха да го дадат.
— Вероятно искате да докажете вашата мизантропия — подхвърля отново дамата.
Премълчавам. Ако е решила да пренася кавгата на горния етаж, не вярвам да успее.
— И все пак трябва да ги съберем и утре — подхваща тя с нотка на оптимизъм. — Сигурна съм, че постепенно ще свикнат.
— Ще свикнат да се карат.
Утре? Защо не? Само че без мене. Ако е въпросът за светски живот и общуване, предпочитам това да става с Беба. Дори с цената на известно отегчение, не твърде голямо и не много продължително — изобщо колкото трае един драматичен спектакъл.
Пиесата е модерна и май че американска, от тия обичайните, показващи нагледно, че между две човешки същества не може да се създаде никога истински контакт. Събитията са заменени с вътрешни конфликти, а понеже вътрешните неща все пак трябва да получат външен израз, сцените изобилствуват с крясъци и писъци, като че ли истерията на живота не е предостатъчна, та трябва да ни се поднася и в спектакли.
Това както и да е, но когато излизаме от театъра, Беба вика, не искаш ли да прескочим до вилата на Слави, жена му днес два пъти се обажда, ще си бъдат сами, ще послушаме плочи, ще подишаме малко въздух и ще се приберем, а не знам ти как си, но мене вече ми призлява от тия вмирисани на никотин апартаменти.
Бих могъл да й кажа, че нейният собствен апартамент съвсем не е вмирисан на никотин и че Слави и жена му не са ми никакви, та да ходя да им правя компания по никое време. Обаче тия модерни пиеси за щастие са къси и още е съвсем рано и Беба при всички случаи ще ме замъкне някъде, така че дали ще е на ресторант, или в някоя вила, това не е от особено значение.
— Къде ти е колата? — питам.
— Там, зад ъгъла.
Щом колата е там, зад ъгъла, значи дамата предварително е решила всичко и дебатите са излишни. Качваме се на малкия червен фиат, чист и безупречен като всички притежания на Беба, и се движим в пълно мълчание, додето се измъкнем от все още оживените вечерни улици, понеже Беба кара доста посредствено, но с изключителна съсредоточеност — има си хас да блъсне някъде новичката кола и да я повреди. Едва когато поемаме по шосето и движението става по-спокойно, дамата подхвърля: