Самотата на простите числа

Джордано Паоло

Сгромоляса се като отчупен клон и се плъзна по останалите две стъпала.

От земята успя да види двете жени, които изчезваха зад ъгъла. После усети въздухът да се насища с влага и шумовете да стават все по-глухи и далечни.

38.

Матия измина тичешком трите етажа. Между първия и втория се размина с един от студентите си, който се опита да го спре, за да го попита нещо. Отмина го с думите: „Съжалявам, трябва наистина да вървя“, и в опита си да го избегне насмалко да се спъне. След като стигна в предверието,

изведнъж забави ход, за да изглежда по-прилично, но продължи да върви бързо. Тъмният мрамор на пода беше лъскав и отразяваше предмети и хора като огледална водна повърхност. Матия кимна на портиера за поздрав и излезе.

Студеният въздух го блъсна изведнъж и той се запита какво точно прави.

Седна на ниската стена срещу входа и се зачуди защо бе реагирал по този начин, като че ли през всичките тези години не бе правил нищо друго, освен да чака знак, за да се върне при нея.

Погледна отново снимката, която Аличе му беше изпратила. Бяха те двамата заедно пред леглото на родителите й, облечени като младоженци с онези дрехи, които миришеха на нафталин. Матия имаше примирен вид, докато тя се усмихваше. С едната си ръка го бе прегърнала през кръста. Другата крепеше фотоапарата и излизаше отчасти от снимката, все едно че сега я протягаше към него, възрастния, за да го погали.

Отзад Аличе бе написала само един ред и се беше подписала.

Трябва да дойдеш тук. Али

Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред — трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.

„Няма никакъв смисъл“, каза си.

Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.

Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.

— Съпругата ти? — попита го засмяно, посочвайки Аличе.

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute 12 — възкликна тя.

Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.

39.

Когато Аличе дойде в съзнание, една сестра мереше пулса й. Бяха я сложили да легне на някакво тясно легло близо до входа, малко накриво, все още с обувките на краката върху белия чаршаф. Веднага си помисли за Фабио, който можеше да я е видял в този вид, и се изправи рязко.

12

She’s cute (англ.) — Сладка е. — Б.пр.

— Добре съм — каза.

— Стойте тук — нареди й сестрата. — Сега ще направим едно изследване.

— Няма нужда. Наистина, добре съм — настоя Аличе и преодоля съпротивата на сестрата, която се мъчеше да я задържи.

Фабио го нямаше.

— Госпожице, вие припаднахте. Трябва да ви прегледа лекар.

Аличе обаче беше станала. Провери дали чантата й е още с нея.

— Няма нищо. Повярвайте ми.

Сестрата повдигна очи към небето и не се противопостави. Аличе се огледа объркана наоколо, сякаш търсеше някого. После благодари и се отдалечи, попрегърбена.

Не се беше наранила от падането. Сигурно си бе ударила само дясното коляно. Усещаше ритмичното пулсиране на отока под джинсите си. Освен това ръцете й бяха малко одраскани и прашни. Все едно че ги бе влачила по чакъла на двора. Духна върху тях, за да ги почисти.

Приближи се до гишето на приемната и погледна през кръглата дупка на стъклото. Жената от другата страна вдигна очи към нея.

— Добър ден — каза Аличе.

Нямаше представа как да обясни. Дори не знаеше колко време е била в безсъзнание.

— Преди малко… — каза — аз стоях права там…

Посочи мястото, където беше застанала, но служителката не погледна.

— Имаше една жена на входа. Аз се почувствах зле и припаднах. После… Ето, трябва да узная името на тази жена.

Служителката я погледна нервно иззад бюрото.

— Моля? — попита, като направи гримаса.

— Изглежда странно, знам — настоя Аличе. — Но вероятно можете да ми помогнете. Поне можете да ми дадете имената на пациентите, които са били на преглед днес в това отделение. Или са правили изследвания. Само тези на жените, те ми са достатъчни.

Жената се вгледа в нея. После й се усмихна хладно.

— Не ни е разрешено да даваме този вид информация — отговори.

— Много е важно. Моля ви. Наистина е много важно.

Служителката чукна с химикалката по регистъра, който беше пред нея.

— Съжалявам. Наистина е невъзможно — отговори сърдито.

Аличе изпухтя. Понечи да се отдалечи от гишето, но после се приближи отново.

— Аз съм съпругата на доктор Ровели — каза.

Жената се поизправи на стола. Повдигна вежди и отново почука с химикалката по регистъра.