Самотата на простите числа
Шрифт:
— Спомняш ли си, когато за първи път дойдох да те взема с кола? — каза. — Имах книжка от по-малко от час.
— Да. От всички възможни опитни свинчета беше избрала мен.
Аличе си помисли, че това не е вярно. Не беше избрала него сред всички. Истината е, че не беше и помислила за друг.
— През цялото време седеше, вкопчен в дръжката. Непрекъснато повтаряше: „Карай бавно, карай бавно.“
Изимитира го с писклив женски глас. Матия си спомни, че беше тръгнал без желание. Онзи следобед имаше да учи за изпита по анализ, но накрая беше отстъпил, защото Аличе, по дяволите, му се
— Въртяхме се в кръг половин час, за да търсим наблизо други паркинги, защото ти не можеше да влезеш в свободния — каза, за да пропъди тези мисли.
— Беше само извинение, за да те задържа там — отговори Аличе. — Но ти не разбираше никога нищо.
И двамата се засмяха, за да задушат призраците, освободени от тези думи.
— Къде да карам? — попита Матия, като отново стана сериозен.
— Завий тук.
— Добре. После обаче стига. Ще ти отстъпя мястото.
Смени от трета на втора, без да трябва Аличе да му го казва, и направи добре завоя. Влезе в сенчеста улица, по-тясна от предишната и без осова линия, притисната между две редици еднакви високи сгради без прозорци.
— Ще спра там долу — каза Матия.
Почти бяха стигнали, когато от ъгъла изскочи камион на буксир. Той вървеше срещу тях, като нахално заемаше голяма част от платното.
Матия стисна волана. Десният му крак нямаше навика да се мести върху спирачката, затова натисна педала на газта по-силно. Аличе потърси инстинктивно със здравия си крак несъществуващ педал. Камионът не намали скоростта. Само леко се премести малко в своето платно.
— Няма да мина — извика Матия. — Няма да мина.
— Спри — каза Аличе, мъчейки се да изглежда спокойна.
Матия не можеше да мисли. Камионът беше на няколко метра и чак сега леко започна да намалява. Той държеше крака си върху газта и си мислеше как да мине покрай него. Спомни си, когато с колелото слизаше от рампата на пистата за велосипеди и в дъното трябваше да намали рязко, за да се промуши между преградите, които препречваха входа за автомобилите. Микела не намаляваше, вмъкваше се между тях, без да ги забележи, седнала върху колелото със странични колелца, но дори и един път не ги закачи с кормилото.
Завъртя волана надясно. Изглеждаше, че се насочва право към стената.
Спри — повтори Аличе. — Педалът в центъра.
Той го натисна със сила и с двата си крака. Колата подскочи рязко напред и се закова на две педи от стената. При спирането Матия удари главата си в левия прозорец. Коланът го задържа там, където беше. Аличе политна напред като клечка, но сграбчи здраво дръжката. Камионът мина покрай тях, безразличен, разделен на два дълги червени сегмента.
Мълчаха в продължение на няколко секунди, сякаш размишляваха за необикновено събитие. После Аличе започна да се смее. Очите на Матия му пареха, а вените на врата му пулсираха, като че ли се бяха издули всичките и щяха да се пръснат всеки момент.
— Удари ли се? — попита Аличе.
Изглеждаше, че не може да спре да се смее.
Матия беше изплашен. Не отговори. Тя се помъчи да стане сериозна.
— Дай да видя — каза.
Разкопча колана и се протегна към него. Той продължаваше да се взира в стената, толкова близо до тях. Мислеше за думата пластичност. За това как кинетичната енергия, която сега караше краката му да треперят, щеше да се освободи цялата едновременно при удара.
Най-сетне вдигна краката си от спирачката и изгасналата кола се плъзна малко назад, по едва доловимия наклон на улицата. Аличе дръпна ръчната спирачка.
— Няма ти нищо — успокои го, докосвайки челото му.
Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.
— Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко — обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.
— Трябва да се върна при нашите — възрази Матия не много убедително.
— Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.
— Трябва…
— Мълчи.
Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.
По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…
Аличе се обръщаше да го погледне, притеснена, отделяйки от време на време очи от пътя. Правеше всичко възможно да кара без резки движения. Запита се дали не е по-добре да включи музика, но не знаеше какво би му харесало. Всъщност не знаеше вече нищо за него.
Пред къщата понечи да му помогне, но Матия слезе сам от колата. Олюля се, докато тя отваряше вратата. Аличе се движеше бързо, но внимателно. Чувстваше се отговорна, сякаш всичко беше неочаквано следствие на лоша нейна шега.
Хвърли на земята възглавниците, за да направи място на дивана. Каза на Матия да се излегне и той я послуша. После отиде в кухнята, за да му приготви черен чай или лайка, или каквото и да е, което ще може да държи в ръцете си, когато се върне в хола.
Докато чакаше водата да заври, започна бързо да оправя. От време на време се обръщаше да погледне към хола, но можеше да види само тапицерията в яркосин цвят.
Скоро Матия щеше да я попита за причината, поради която го е извикала, и тя нямаше да може повече да се измъква. Но сега не беше вече сигурна в нищо. Беше видяла едно момиче, което приличаше на него. Добре, е и? Светът е пълен с хора, които си приличат. Пълен с глупави и нищо незначещи случайности. Дори не беше говорила с нея. И във всеки случай нямаше да знае къде да я намери. Като мислеше сега, с Матия в другата стая, всичко й се струваше абсурдно и жестоко.
Единственото сигурно нещо беше, че той се е върнал и че тя не иска да си отива повече.