Самотата на простите числа

Джордано Паоло

След хвалебствията директорката започна да говори по същество. Това, което господин Балосино разбра, но чак няколко часа по-късно, беше, че всички преподаватели на Матия изпитвали особено притеснение, някакво почти неуловимо усещане за неадекватност спрямо това момче, невероятно надарено, но сякаш не желаещо да създава връзки с никого от връстниците си.

Тук директорката беше направила пауза. Седнала на удобния си стол, бе отворила някаква папка, после я бе затворила, явно спомняйки си, че в офиса й има и други хора. С внимателно подготвени думи бе подсказала на семейство Балосино, че лицеят „Е. М.“ не е

в състояние да отговори напълно на нуждите на сина им.

Когато на вечеря бащата на Матия го попита дали иска да си смени училището, той отговори със свиване на рамене и после се загледа в отражението на неоновата лампа върху ножа, с който трябваше да си нареже месото.

— Всъщност не вали косо — каза Матия, като гледаше през прозорчето, нарушавайки хода на бащините си мисли.

— Моля? — сепна се Пиетро.

— Навън не духа вятър. Иначе щяха да се движат листата на дърветата — продължи Матия.

Баща му се помъчи да разбере думите му. Всъщност въобще не го интересуваше какво говори и си мислеше, че това е поредната странност на сина му.

— Тоест? — попита той.

— Върху прозореца капките падат косо, но то е само в резултат от това, че ние се движим. Ако се измери ъгълът спрямо вертикалната ос, човек би могъл да изчисли дори скоростта на падането.

Матия проследи с пръст траекторията на една капка. Приближи лицето си до стъклото и духна върху него. После с показалец нарисува линия върху изпотения прозорец.

— Не духай по стъклата, че остават следи — направи му забележка баща му.

Матия сякаш не го чу.

— Ако не виждаме нищо извън колата, ако не знаем, че се движим, не би било ясно дали е по вина на капките или по наша вина — каза Матия.

— Каква вина? — попита баща му разсеяно и малко троснато.

— Вината, че падат така косо.

Пиетро Балосино кимна сериозно, без да разбира. Бяха пристигнали. Изключи колата от скорост и дръпна ръчната спирачка. Матия отвори вратата и полъх свеж въздух нахлу в купето.

— Ще дойда да те взема в един — каза Пиетро.

Матия кимна с глава. Господин Балосино се наведе напред, за да го целуне, но предпазният колан го задържа. Облегна се отново на седалката и загледа сина си, който слезе и затвори вратата на колата зад гърба си.

Новото училище се намираше на хълм в хубав богаташки квартал. Сградата беше строена през двайсетте години и въпреки скорошния ремонт стоеше като петно сред пищните частни къщи наоколо. Паралелепипед от бял цимент с четири реда прозорци на равно разстояние един от друг и две противопожарни стълби, боядисани в зелено.

Матия се качи по стълбището, което отвеждаше към входа, и застана встрани от групичките младежи, очакващи да удари първият звънец, въпреки че извън козирката главата му се мокреше.

След като влезе в сградата, потърси таблото с разположението на стаите, за да не трябва да пита портиера.

Девети Е се намираше в края на коридора на първия етаж. Матия пое дълбоко въздух и влезе. Застана в дъното на стаята и зачака с пръсти, пъхнати в презрамките на раницата, и с погледа на човек, който би желал да потъне в стената.

Докато сядаха на местата си, новите съученици му хвърляха един след друг боязливи погледи. Никой не му се усмихна. Някои си размениха две-три думи на ухото и Матия беше сигурен, че са по негов адрес.

Наблюдаваше останалите празни места и когато и мястото до едно момиче с червен лак на ноктите беше заето, въздъхна облекчено. Преподавателката влезе в класната стая и Матия седна на единствения свободен чин до прозореца.

— Ти си новият, нали? — попита го момчето до него, което изглеждаше точно толкова самотно.

Матия кимна с глава, без да го погледне.

— Аз съм Денис — представи се момчето и протегна ръка.

Матия я стисна леко и отговори:

— Приятно ми е.

— Добре дошъл — каза Денис.

5.

Виола Баи всяваше страх и будеше възхищение по един и същи начин във всичките си съученички, защото беше толкова хубава, че ги караше да се чувстват неудобно. Освен това на петнайсет години познаваше живота много по-добре от останалите си връстнички или поне се правеше, че е така. През междучасието в понеделник момичетата се събираха около нейния чин и жадно слушаха равносметката й за отминалите почивни дни. В повечето случаи ставаше въпрос за пообработен разказ на това, което по-голямата й с осем години сестра, Серена, й беше казала предишния ден. Виола си присвояваше нейните истории, като ги разкрасяваше с пикантни моменти. Често те бяха напълно измислени, но в ушите на приятелките й звучаха вълнуващо и тайнствено. Виола описваше един или друг бар, без някога да е стъпвала в него, привеждаше подробности, свързани със странното осветление, или разказваше за бармана, който се усмихвал лукаво, докато й забърквал коктейл „Куба либре“.

Обикновено накрая свършваха в леглото на бармана или пък в задната част на бара, между касите с бира и тези с водка, където той я обръщал с гръб към себе си и запушвал устата й с ръка, за да не вика.

Виола Баи знаеше как да направи един разказ завладяващ. Знаеше, че цялата му сила е в точността на детайла. Знаеше как да изчисли времето така, че биенето на звънеца да съвпадне с момента, когато барманът сваля ципа на марковите й дънки. В този миг вярната й публика се разпръсваше бавно със зачервени от завист и неудобство бузи. Виола обещаваше, че ще продължи в следващото междучасие, но беше прекалено интелигентна, за да го направи наистина. Винаги прекратяваше темата, като леко изкривяваше съвършените си устни, като че ли това, което й се бе случило, нямаше никакво значение. Като че ли беше само още една подробност от нейния изключително интересен живот, а тя самата вече гледа напред към това, което й предстои.

Секс наистина беше правила, бе опитвала и някои от наркотиците, чиито имена обичаше да изрежда. В интерес на истината обаче бе спала само с едно момче, и то само веднъж. Това се бе случило на морето с приятел на сестра й, която същата вечер здравата се напи и напуши и не съобрази, че момиче на тринайсет години е прекалено малко за някои неща. Момчето я облада набързо, на улицата, зад една кофа за боклук. Докато се връщаха с наведени глави при останалата част от компанията, Виола го хвана за ръката, но той бързо се отдръпна и я попита: „Какви ги вършиш?“ Горяха й бузите и топлината, която бе оставил между краката й, я караше да се чувства самотна. В следващите дни момчето не й каза и дума и Виола сподели всичко със сестра си. Сестра й се смя на наивността й и каза: