Самотата на простите числа
Шрифт:
— Аз мога да пазя тайна — продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.
— Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.
— Но… — каза тя.
— Значи ще ме придружиш? — настоя Аличе.
Соледад погледна надолу.
— Добре — каза бавно.
После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.
10.
Матия нарочно беше толкова тих в движенията си. Знаеше, че безпорядъкът
Беше се научил да стъпва първо с пръстите, после с петата, като задържаше тежестта си на външната страна на стъпалото, за да намали до минимум повърхността, която докосва земята. Създаде тази техника преди години, когато се будеше нощем и скришом тършуваше из къщата, за да намери нож. Кожата на ръцете му ставаше извънредно суха и единственият начин да се убеди, че тези крайници са все още негови, беше да прекара някакво острие отгоре им. С времето това странно и предпазливо пристъпване се превърна в негова обичайна походка.
Често се случваше родителите му да го видят изведнъж пред себе си като холограма, прожектирана от пода, с неговия намръщен поглед и с тази винаги затворена уста. Веднъж майка му така се стресна, че изпусна една чиния на пода. Матия се наведе да събере парчетата и едва устоя на изкушението, което предизвикваха острите им ръбове. Майка му му благодари, леко притеснена, а когато той излезе от стаята, седна на пода и напълно съсипана, не мръдна в продължение на четвърт час.
Матия завъртя ключа във вратата на апартамента. Беше се научил, че придърпвайки дръжката към себе си и натискайки с длан бравата, може напълно да елиминира металното щракване при отварянето. С превързаната ръка ставаше още по-добре.
Вмъкна се в коридора. Пъхна ключовете от вътрешната страна и повтори процедурата като някакъв разбивач на сейфове в собствения си апартамент.
Баща му се беше прибрал вече, по-рано от обикновено. Когато го чу да повишава тон, застина на място, като се чудеше дали да прекоси помещението и да прекъсне спора на родителите си, или да излезе отново и да изчака, докато от двора види, че са загасили лампата в хола.
— Не го намирам за правилно — завърши баща му с укорителен тон.
— Така е — каза Аделе. — Предпочиташ да се правиш, че няма нищо странно.
— И какво странно има?
Настъпи пауза. Матия ясно можеше да си представи майка си как поклаща глава и свива единия край на устата си, сякаш иска да каже: „Така или иначе с теб е безсмислено да се разговаря.“
— Какво странно има? — произнесе ясно тя. — Аз не…
Матия спря на крачка от лъча светлина, който идваше от хола и свършваше до коридора. Завъртя очи, проследи линията на сянката от пода до стените и после по тавана. Убеди се, че образува трапец и че това е поредната игра на перспективата.
Майка му често оставяше фразите си незавършени, все едно че забравяше края им, когато ги произнасяше. Тези прекъсвания сякаш оставяха във въздуха балони, пълни с нищо, и Матия всеки път си представяше, че ги спуква с пръст.
— Странното е, че си е забил нож в ръката пред всичките си съученици. Странното е, че бяхме убедени, че този период е минал, а всъщност отново сме сбъркали — продължи майка му.
Матия не реагира по никакъв начин, когато разбра, че говорят за него. Изпита само леко чувство на вина за това, че е там и подслушва разговор, който не би трябвало да чува.
— Това не е причина да се говори с преподавателите без него — каза баща му, но с по-смирен тон. — Достатъчно голям е, за да има правото да присъства.
— По дяволите, Пиетро — избухна майка му. — Не е това проблемът, разбираш ли? Престани да се държиш с него все едно, че е…
Не се доизказа. Тишината изпълни въздуха като статичен електрически заряд. Лека тръпка разтърси раменете на Матия.
— Все едно, че е какво?
— Нормален — призна майка му.
Гласът й потрепери и Матия се запита дали плаче. От друга страна, и без това плачеше често след онзи следобед. В повечето случаи го правеше без причина. Понякога, защото месото, което беше приготвила, е жилаво, или защото цветята на балкона са пълни с листни въшки. Каквато и да беше причината, отчаянието й винаги бе едно и също. Сякаш така или иначе не можеше да се направи нищо повече.
— Преподавателите казват, че няма приятели. Говори само с момчето, с което стои на един чин, и прекарва целия ден само с него. Съучениците му излизат вечер, срещат се с момичета.
— Мислиш, че той е… — прекъсна я баща му. — Така де, разбираш ме…
Матия се опита да завърши изречението, но не му дойде на ум как.
— Не, не смятам. Може би бих предпочела само това да е проблемът — отговори майка му. — Понякога си мисля, че част от Микела е преминала в него.
Баща му въздъхна дълбоко и шумно.
— Беше обещала, че вече няма да говорим за това — каза леко раздразнено той.
Матия се замисли за Микела, изчезнала така в нищото. Замисли се само за части от секундата. След което се разсея от бледите изображения на родителите си, които видя отразени и умалени върху извитата и гладка повърхност на поставката за чадъри. Започна да драска с ключовете левия си лакът. Усещаше как ставата помръдва при всяко драсване.
— Знаеш ли кое е нещото, което най-вече ме кара да настръхвам? — продължи Аделе. — Всичките тези високи оценки, които получава. Винаги девет, десет, винаги най-високите. Има нещо плашещо в тези оценки.
Матия чу майка си да подсмърча веднъж. После отново, но този път сякаш носът й беше опрян върху нещо. Представи си как баща му я притиска към себе си в средата на хола.
— На петнайсет години е — каза баща му. — Това е жестока възраст.
Майка му не отговори и Матия се заслуша в хлиповете, които ставаха все по-отчаяни, докато достигнаха своя пик. После бавно утихнаха и отново настъпи тишина.
В този момент реши да влезе в хола. Очите му леко се притвориха, когато се сблъскаха с лъча светлина. Спря се на две крачки от родителите си, които стояха прегърнати и го гледаха потресени като две деца, хванати да правят беля. На учудените им лица беше изписан въпросът: „От колко време си там отзад?“