Самотата на простите числа
Шрифт:
Двамата съученици се заковаха пред вратата и изчакаха колата да направи обратен завой, преди да се решат да позвънят.
Аличе се беше свила в единия край на белия диван. Държеше в ръка чаша спрайт и с крайчеца на окото си наблюдаваше пищните бедра на Сара Турлети, обвити в тъмен чорапогащник. Разплути на дивана, те изглеждаха още по-широки, почти двойни. Аличе се замисли за малкото място, което заемаше в сравнение с нея. При мисълта да стане толкова тънка, че да бъде почти невидима, усети приятно
Когато Матия и Денис влязоха в стаята, веднага изправи гръб. Отчаяно затърси с поглед Виола. Забеляза, че ръката на Матия вече не е превързана, и се вгледа, за да види дали му е останал белег на китката. Инстинктивно прокара пръст по контурите на своя. Можеше да го намери и през дрехите, беше все едно да имаш дъждовен червей, изпънал се върху кожата.
Двамата новодошли се огледаха наоколо като попаднали в плен, но в интерес на истината никой от трийсетината младежи, разпръснати из стаята, не ги забеляза. Никой, освен Аличе.
Денис следеше движенията на Матия, отиваше там, където отива той, и гледаше, накъдето гледа той. Матия се приближи към Виола, изцяло погълната от това да разказва измислените си истории на група приятелки. Дори и не се запита дали беше виждал вече тези момичета в училище. Застана зад рожденичката с подаръка в ръка, държейки го вдървено на нивото на гърдите си. Виола се обърна, когато забеляза, че съученичките й са откъснали поглед от неустоимата й уста и гледат към някаква точка зад гърба й.
— А, значи дойдохте — каза тя наперено.
— Вземи — каза Матия, като пъхна подаръка в ръцете й и промърмори: — Честит рожден ден.
Канеше се вече да се обърне, когато Виола изписка с прекалено възторжения си глас:
— Али, Али, ела тук. Твоят приятел дойде.
Денис преглътна от напрежение. Една от любимките на Виола се изкиска в ухото на тази до нея.
Аличе стана от дивана. Направи четирите крачки, които я отделяха от групичката, опитвайки се да прикрие неравната си походка, но беше сигурна, че всички са я забелязали.
Поздрави Денис с бърза усмивка и след това Матия с тих глас и леко наведена глава. Матия отговори на поздрава и веждите му трепнаха, с което се стори още по-загубен на Виола.
Настъпи безкрайно дълга тишина, която Виола накрая наруши.
— Открих къде сестра ми държи хапчетата! — извика тя сияеща.
Приятелките й превъзбудени възкликнаха:
— Еха!
— Искате ли да опитате?
Зададе този въпрос точно на Матия, като беше сигурна, че дори няма идея за какво става дума. И беше напълно права.
— Момичета, елате с мен, за да ви дам — каза тя. — И ти, Али!
Хвана Аличе за ръката и петте изчезнаха в коридора, като почти се бутаха една в друга.
Денис отново се озова сам с Матия и биенето на сърцето му стана пак нормално. И двамата се приближиха до масата с напитките.
— Има уиски — каза Денис, хем учуден, хем скандализиран. — Има и водка.
Матия не му отговори. Взе пластмасова чаша от колонката, върху която стояха една в друга, и я напълни с кока-кола чак до ръба, опитвайки се да се доближи максимално до границата, където повърхностното напрежение на течността не й позволява да прелее. После я постави на масата. Денис си сипа уиски, оглеждайки се наоколо и надявайки се тайно да впечатли приятеля си, който дори и не забеляза избора му.
През две стени, в стаята на сестрата на Виола, момичетата бяха сложили Аличе да седне на леглото, за да й дадат напътствия.
— Не му го поемай с уста. Дори да ти го поиска, разбра ли? — загрижено я посъветва Джада Саварино. — Първия път можеш да му направиш най-много една чекия.
Аличе се засмя нервно и не можа да разбере дали Джада говори сериозно.
— Сега отиди там и го заговори — каза Виола, която имаше план, и то много ясен. — После си измисли някакво извинение и го заведи в моята стая, разбра ли?
— И какво извинение да си измисля?
— Уф, откъде да знам, измисли нещо. Кажи му, че те дразни музиката и искаш малко тишина.
— А приятелят му? Все е залепен за него. — попита Аличе.
— С него ще се занимаем ние — обяви Виола с безмилостната си усмивка.
После се качи върху леглото на сестра си, стъпвайки с обувки върху светлозелената покривка. Аличе си помисли за баща си, който й забраняваше да стъпва с обувки дори върху килимите. За момент се запита какво би казал, ако я види тук, но после изхвърли тази мисъл от съзнанието си.
Виола отвори едно чекмедже в секцията над леглото. Започна да рови с ръка, защото не стигаше толкова високо, че да погледне вътре, и накрая извади кутийка, облечена в розов плат и украсена със златни идеограми.
— Дръж това — каза тя и протегна ръка към Аличе.
В ръката й искреше синьо хапче, квадратно, но със заоблени ъгли. В центъра му беше отпечатана стилизирана пеперуда. Аличе за миг извика в съзнанието си гнусния бонбон, който бе взела от същата тази ръка, и отново го усети да засяда в гърлото й.
— Какво е това? — попита.
— Вземи го. Ще те накара да се забавляваш още повече.
Виола й намигна. Аличе се замисли за момент. Всички я гледаха. Реши, че това беше още едно изпитание. Взе хапчето от ръката на Виола и го постави на езика си.
— Готова ли си? — каза доволна Виола. — да тръгваме.
В индианска нишка момичетата излязоха от стаята, всичките с наведени очи и с хитра усмивка. Федерика умоляваше Виола да даде хапче и на нея, а Виола безцеремонно й отговори да изчака да й дойде редът.