Самотата на простите числа
Шрифт:
Матия завъртя острието в дланта си и по ръката му премина тръпка.
— Но… — започна той.
— Направи го заради мен — прекъсна го Аличе, постави ръка върху устните му, за да спре думите, после веднага я дръпна.
„Направи го заради мен“. Тези четири думи се забиха в ушите на Матия и го накараха да застане на колене пред Аличе.
Петите му докосваха стената зад гърба му. Не знаеше как да застане. Неуверено докосна кожата близо до татуировката, за да я опъне по-добре. Лицето му никога не се беше намирало толкова близо до тялото на някое момиче. Дойде му някак
Приближи парчето огледало към месото. Ръката му остана стабилна, докато отвори малък разрез, дълъг колкото нокът. Аличе потрепери и тихо извика.
Матия тутакси се отдръпна и скри парчето стъкло зад гърба си, сякаш за да отрече, че той е направил разреза.
— Не мога — каза той.
Погледна нагоре. Аличе беззвучно плачеше. Затворените й очи бяха болезнено стиснати.
— Но аз не искам вече да я виждам — изхлипа тя.
Стана му ясно, че куражът й се е изчерпал, и се почувства облекчен. Изправи се на крака и се запита дали не е по-добре да излезе оттам.
Аличе избърса с ръка капката кръв, която се стичаше по корема й. Закопча дънките си, докато Матия се чудеше какво да каже, за да я успокои.
— Ще свикнеш. Ще стане така, че няма дори да я забелязваш повече — успокои я той.
— И как? Ще бъде вечно там, пред очите ми.
— Именно — потвърди Матия. — Точно заради това няма да я забелязваш.
Другата стая
(1995)
20.
Матия имаше право — дните постепенно се бяха стекли по кожата й като разтворител и всеки бе отнесъл със себе си по един по-тънък слой от цвета на татуировката й и от спомените и на двамата. Контурите, както и обстоятелствата, бяха все още там, черни и добре очертани, но цветовете се бяха смесили един с друг, докато изгубят багрите си и преминат в избеляла и еднообразна тоналност, в неутрална липса на смисъл.
Годините в гимназията бяха отворена рана, толкова дълбока, че сякаш никога нямаше да се затвори. Матия и Аличе преминаха през тях, без да дишат, той, отказвайки света, тя, чувствайки се отхвърлена от него, и си дадоха сметка, че разликата не е голяма. Свързваше ги дефектно и асиметрично приятелство, изградено от дълги отсъствия и много тишина. То бе празно и чисто пространство, в което и двамата можеха да дишат отново, когато стените на училището ставаха прекалено тесни, за да се пренебрегне усещането за задушаване.
После, с времето, раната от тийнейджърските години постепенно се бе затворила. Краищата на кожата се приближаваха с едва доловими, но постоянни движения. При всяко ново остъргване коричката падаше, после отново се образуваше, по-тъмна и по-плътна. Накрая се появи нов слой кожа, гладък и еластичен. От червен белегът стана бял и вече не можеше да се обърка с останалите.
Сега лежаха на леглото на Аличе, тя с глава на една страна, той обърнат на другата, и двамата с крака, сгънати по неестествен начин, за да не се докосват до никоя част на телата им. Аличе си помисли, че може да се завърти така, че пръстите на краката й да се плъзнат под гърба на Матия, и да се направи, че не забелязва. Но беше сигурна, че той веднага ще се дръпне, и реши да не си причинява това малко разочарование.
Никой от двамата не предложи да пуснат музика. Не смятаха да правят каквото и да било, освен да си стоят така и да чакат неделният следобед да свърши сам. Да чакат да дойде отново моментът, в който трябва да се прави нещо необходимо, например да се вечеря, да се спи или да се започне нова седмица. През отворения прозорец се промъкваше жълтата светлина на септември и носеше със себе си непрекъснатия шум на улицата.
Аличе се изправи върху леглото, заклащайки леко матрака под главата на Матия. Сложи свити юмруци на хълбоците си и се взря в него отгоре през падналите на челото й коси, които не позволяваха да се види строгото й изражение.
— Стой там! — каза тя. — Без да мърдаш!
Прескочи го, слизайки от леглото със здравия си крак и повлякла другия като нещо, което й е останало закачено погрешка. Матия притисна брадичка към гърдите си, за да може да наблюдава движенията на Аличе в стаята. Видя я как отваря някаква квадратна кутия, която беше в средата на бюрото й и която до този момент не беше забелязал.
Аличе се обърна. Едното й око беше затворено, другото — скрито зад стар фотоапарат. Матия понечи да се изправи.
— Долу! — заповяда му тя. — Казах ти да стоиш мирно.
След това щракна. Полароидът изплю навън бял и тънък език и Аличе го развя, за да излязат цветовете.
— Откъде си го взела? — попита Матия.
— От мазето. На баща ми е. Купил го е кой знае кога и никога не го е използвал.
Матия седна на леглото. Аличе остави снимката да падне на килима и му направи втора.
— Хайде, престани — запротестира той. — Изглеждам като идиот на снимки.
— Ти винаги изглеждаш като идиот.
Направи още една снимка.
— Мисля, че искам да стана фотограф — каза Аличе. — Решила съм го.
— А университетът?
Аличе сви рамене.
— Само баща ми се интересува от него — отговори тя. — Да си го завърши той.
— Искаш да го напуснеш?
— Може би.
— Не можеш да се събудиш един ден, да решиш, че искаш да ставаш фотограф, и да захвърлиш на вятъра една година работа. Не се прави така — порица я Матия.
— А, вярно, забравих, че и ти си като него — каза с ирония Аличе. — Винаги знаете какво е правилно да се направи. Ти още на пет години си бил наясно, че искаш да учиш математика. Досадни сте. Стари и досадни.
После се обърна към прозореца и направи снимка, без да наглася нищо. Остави я да падне върху килима до другите две. Стъпка ги с крака, сякаш мачкаше грозде.
Матия искаше да каже нещо, за да оправи положението, но нищо не му дойде на ум. Наведе се, за да вземе изпод крака на Аличе първата снимка. Контурите на скръстените под главата му ръце постепенно излизаха на бял свят. Запита се каква ли необикновена реакция се извършва върху тази лъскава повърхност и си обеща да провери в енциклопедията веднага щом се прибере вкъщи.