Самотата на простите числа
Шрифт:
— И сега? — попита Матия.
Тя се обърна. Дъхът й спря, когато го видя в дрехите на баща си. Сакото му беше малко широко, не изпълваше напълно раменете, но въпреки това не можа да не си помисли, че е красив.
— Липсва вратовръзката — отговори му след малко.
Матия взе връзката в цвят бордо от ръцете на Аличе и инстинктивно прокара палец върху лъскавата тъкан. Някаква тръпка премина по ръката му и се спусна по гърба му. Усети дланта си суха като пясък. Веднага я поднесе към устата си и духна в нея, за да я навлажни с дъха си. Не издържа на изкушението да си прехапе един пръст, като се постара Аличе да не го види, но тя
— Не мога да направя възел — каза, провлачвайки думите.
— Ох, много си смотан.
Всъщност Аличе беше сигурна, че Матия не може да прави възел, и нямаше търпение да му покаже, че тя умее. Баща й я бе научил още като малка. Сутрин й оставяше връзката на леглото и после, преди да излезе, минаваше покрай стаята й и питаше: „Готова ли е връзката ми?“ И Аличе се затичваше към него с направения възел. Баща й навеждаше глава, като държеше ръцете зад гърба си, сякаш се покланяше пред принцеса. Тя премяташе връзката през врата му, той я стягаше и оправяше малко. „Съвършено“, казваше най-накрая. Една сутрин след злополуката бащата на Аличе намери връзката все още върху леглото, както я беше оставил. Оттогава винаги си правеше възела сам. Така и този малък ритуал изчезна, както много други неща.
Аличе направи възела, като размахваше тънките си пръсти повече от необходимото. Матия следеше жестовете й. Сториха му се много сложни, затова остави Аличе да му нагласи връзката около врата.
— Иха, изглеждаш много достолепен. Искаш ли да се видиш в огледалото?
— Не — каза Матия.
Искаше само да излезе оттам със своите дрехи.
— Снимка — извика Аличе, като плесна с ръце.
Матия я последва отново в нейната стая. Тя взе фотоапарата.
— Няма самоснимачка. Трябва да я направим, без да гледаме.
Придърпа Матия към себе си, като го прегърна през кръста. Той се вдърви и тя щракна. Снимката изскочи навън с бръмчене.
Аличе се отпусна върху леглото точно като булка след прекалено дългото празненство и започна да си вее със снимката.
Матия остана там, където беше, с чуждите дрехи на гърба си и с приятното усещане, че изчезва в тях. Светлината в стаята изведнъж се промени. От жълта стана синя и равномерна, защото и последният отрязък от слънцето се бе скрил зад отсрещната сграда.
— Сега мога ли вече да се преоблека?
Каза го нарочно, за да я накара да разбере, че й бе угаждал достатъчно дълго в тази игра. Аличе изглеждаше погълната от някаква мисъл и едва забележимо повдигна вежди.
— Само още едно нещо — прошепна и отново стана. — Младоженецът пренася булката през прага на ръце.
— Тоест?
— Трябва да ме вдигнеш на ръце и да ме занесеш там. — Аличе посочи коридора. — После си свободен.
Матия кимна. Тя се приближи и протегна ръце към него като момиченце.
— Смелост, геройо мой — каза подигравателно.
Победен, Матия пак сви рамене. Наведе се несръчно, за да я вдигне. Никога не беше носил така някого. Постави едната си ръка зад коленете й, а другата зад гърба й и когато я вдигна, се изуми от лекотата й.
Залитна към коридора. Усещаше дъха на Аличе да преминава през фината тъкан на ризата прекалено близо до тялото му и чуваше как шлейфът се влачи по пода. Когато преминаха през прага, резкият и продължителен шум на нещо, което се къса, го накара да замръзне на мястото си.
— По дяволите! — извика.
Бързо пусна Аличе на земята. Полата се бе закачила за рамката на вратата. Скъсаното беше дълго една педя и приличаше на отворена в ехидна усмивка уста. И двамата стояха и го гледаха малко глупаво.
Матия изчака Аличе да каже нещо, да изпадне в отчаяние и да се заяде с него. Чувстваше, че трябва да се извини, но всъщност тя беше тази, която толкова настояваше за този маскарад. Търсила си го беше.
Тя се взря безизразно в скъсаното парче.
— Много важно — каза най-накрая. — Тъй или иначе вече не трябва на никого.
Вътре и Вън от Водата
(1998)
21.
Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни, затова и Матия ги смяташе за прекрасни. Понякога му се струваше, че са попаднали в поредицата погрешка, че са се заклещили като перли, нанизани в гердан. Друг път си мислеше, че на тях може би им се иска да бъдат като всички останали — нормални числа, но че поради някаква причина не успяват. Тази втора възможност му идваше наум само вечер, в онзи момент на хаотично движение на различни картини, който предхожда съня. Тогава съзнанието е прекалено слабо, за да се самозалъгва.
През първата година от следването си Матия научи, че между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това изпълнено само с тишина и отмереност пространство. Тогава в него ще се прокрадне изнервящо предчувствие, че близостта на двойките до този момент е била само случайност, че истинската им съдба е да останат сами. Накрая, когато вече усеща, че се предава, когато вече няма желание да брои, ще срещне следващите близнаци, преплетени един в друг. Сред математиците съществува мнението, че колкото и напред да се отива, все ще се попада на друга двойка, макар и никой да не знае точно къде се намира тя, докато не я открие.
Матия си мислеше, че и той и Аличе са такива, двама прости близнаци, самотни и изгубени, близки един до друг, но не достатъчно, за да могат да се докоснат наистина. Никога не й го беше казвал. Когато си представяше, че го прави, тънкият слой пот по дланите му се изпаряваше напълно и цели десет минути не беше в състояние да докосва каквото и да било.
Един зимен ден се върна вкъщи, след като беше прекарал следобеда при нея. През цялото време тя не бе правила нищо друго, освен да сменя каналите на телевизора. Матия не обръщаше внимание нито на думите, нито на образите. Десният й крак, опрян на малката масичка в хола, превземаше зрителното му поле, като нахлуваше в него отляво, подобно на змийска глава. Аличе свиваше и прегъваше пръсти с хипнотична равномерност. От това повтарящо се движение в стомаха му се образува твърда и тревожна буца и той се насилваше да държи погледа си закован в една точка колкото може по-дълго, за да не се променя нищо пред очите му.