Самотата на простите числа
Шрифт:
„Не можеш да забравиш как се прави, каза си. Това е нещо, което не може да се забрави, и толкова.“
Издиша докрай въздуха и задържа дъха си няколко секунди. После отвори широко уста и вдиша колкото можеше по-дълбоко, чак почувства болка в мускулите на гърдите си. Този път въздухът слезе до долу и на Матия му се стори, че вижда молекулите кислород, бели и кръгли, които се разпръскват по артериите и започват да се вихрят в сърцето.
Стоя така неопределено време, без да мисли, без да забелязва студентите, които влизаха и излизаха, в някакво отнесено състояние на
После внезапно нещо се появи пред очите му, някакво розово петно, и Матия подскочи. Видя една роза, увита в целофан, която се удари в масата с шума на плесница. Проследи дръжката и разпозна ръката на Аличе с изпъкналите стави, малко по-червени от белите пръсти и от закръглените, ниско изрязани нокти.
— Ама наистина си глупак!
Матия я погледна, както се гледа халюцинация. Стори му се, че се приближава към тази сцена отдалеч, от някакво място не на фокус, което вече дори не си спомняше много добре. Когато се озова достатъчно близо, различи върху лицето на Аличе дълбока тъга.
— Защо не ми каза? — продължи тя. — Трябваше да ми кажеш. Трябваше.
Аличе се отпусна на стола срещу Матия, изтощена. Погледна навън към улицата, като поклати глава.
— Как… — започна Матия.
— От родителите ти. Разбрах от родителите ти.
Аличе се обърна рязко и се взря в него с кипящ гняв в сините си очи.
— На теб редно ли ти се струва?
Матия се поколеба. После завъртя отрицателно глава и един замъглен и разкривен силует се задвижи едновременно с него върху нагънатата повърхност на целофана.
— Аз винаги съм си представяла, че ще присъствам. Толкова пъти съм си го представяла. А ти…
Аличе замълча — останалата част от изречението се спря между зъбите й. Матия все още се чудеше как този момент изведнъж стана толкова реален. Помъчи се да си спомни къде се е намирал до преди няколко секунди, но не успя.
— Нищо — завърши Аличе. — Ти нищо. Открай време.
Той почувства как главата му потъва между раменете и молците отново започват да пърхат в черепа му.
— Не беше важно — прошепна. — Не исках…
— Мълчи — прекъсна го тя грубо.
От другите банки някой каза:
— Шт — и за няколко секунди последвалата тишина запази спомена за този звук.
— Много си блед — каза Аличе и подозрително погледна Матия. — Добре ли си?
— Не знам. Малко ми се вие свят.
Аличе стана. Отмести косата от челото си заедно с кълбо мрачни мисли. После се наведе към Матия и постави една лека и тиха целувка на бузата му, като за миг измете всички насекоми.
— Със сигурност си бил фантастичен — прошепна му на ухото. — Знам.
Матия усети косата й да го гъделичка по врата. Почувства как тънкият слой въздух, който ги отделяше, се изпълва с нейната топлина и се притиска върху кожата му леко като памук. Изпита инстинктивно желание да я привлече към себе си, но ръцете му останаха неподвижни като заспали.
Аличе се надигна. Взе от стола дипломата, разви я и се усмихна, докато я четеше шепнешком.
— Чудесно! — каза накрая и гласът й закънтя от радост. — Трябва да празнуваме. Хайде, докторе, ставай! — нареди тя.
Протегна ръка на Матия. Той я улови, отначало малко неуверено. Остави се да го изведе от библиотеката със същото безропотно доверие, с което се бе подчинил преди години, когато тя го завлече в тоалетната на момичетата. С времето пропорцията между ръцете им се беше променила. Сега неговите пръсти обгръщаха напълно тези на Аличе като грапавите черупки на мида.
— Къде отиваме? — попита я.
— На разходка. Грее слънце. А ти имаш нужда да се попечеш малко.
Излязоха от сградата и този път Матия не изпита страх от светлината, от трафика и от събраните пред портала хора.
В колата отвориха прозорците. Аличе шофираше с двете ръце на волана и си тананикаше Pictures of you 2 , като имитираше звученето на думите, които не знаеше. Матия усети мускулите му да се отпускат постепенно, да се нагаждат към формата на седалката. Струваше му се, че автомобилът оставя зад себе си тъмна и лепкава диря от миналото и от притесненията му. Чувстваше, че става все по-лек, като чаша, която се изпразва. Затвори очи и за няколко секунди успя да се понесе над въздуха, който обвяваше лицето му, и над гласа на Аличе.
2
Песен на Дъ Кюър. — Б.пр.
Когато ги отвори отново, бяха на улицата, която водеше към дома му. Запита се дали не са му организирали някакъв празник изненада и се помоли да не са.
— Хайде, къде отиваме? — попита отново.
— Ами — промърмори Аличе, — не се притеснявай. Ако един ден ти ме заведеш на разходка, ще имаш право ти да избираш.
За първи път Матия се засрами, че е на двайсет и две години, а няма още шофьорска книжка. Беше още едно от нещата, които бе загърбил, друга естествена стъпка в живота на всяко момче, която той бе избрал да не направи, за да стои колкото се може по-дълго далеч от механизма на живота. От това да яде пуканки в киното, да седи на облегалката на пейката, да не спазва часа за прибиране, определен от родителите, да играе футбол с топка от навит станиол или да стои гол пред момиче. Помисли си, че от този момент нататък ще бъде различен. Реши, че трябва да вземе книжка възможно най-скоро. Ще го направи за нея, за да я води на разходка. Защото го беше страх да го признае, но когато бе с нея, изглеждаше, че си струва да прави нормалните неща, които правят нормалните хора.
Вече съвсем близо до къщата на Матия, Аличе зави в друга посока. Пое по главния път и паркира след стотина метра пред парка.
— Готово — каза.
Откопча си колана и слезе от колата.
Матия остана прикован към седалката с очи, вперени навън.
— Е? Няма ли да слезеш?
— Тук не — каза той.
— Хайде, не се прави на луд.
Матия поклати глава.
— Да отидем другаде — каза.
Аличе се огледа наоколо.
— Какъв е проблемът? — настоя тя. — Само ще се поразходим.