Самотата на простите числа
Шрифт:
Соледад въздъхна, като се престори, че я обзема обичайната тъга.
— Връщаше ме вкъщи след работа с велосипеда — каза. — Освен това ми подари и обувки.
— И какво?
— Обувки. Бели, с висок ток.
Соледад се усмихна и с палеца и показалеца показа дължината на тока.
— Бяха много хубави — додаде.
Бащата на Аличе изпухтя и се раздвижи на стола, като че ли намираше всичко това за непоносимо. Аличе си представи съпруга на Соледад как излиза от магазина с кутия обувки под мишница. Знаеше го от снимката, която
За миг й стана по-леко, но мисълта й веднага се върна към Матия и остана там. Беше минала една седмица, а той още не се бе обадил.
„Сега ще отида у тях“, помисли си.
Пъхна една вилица салата в устата си, сякаш за да каже на баща си: „Ето, ядох.“ Оцетът започна леко да щипе устните й. Стана от масата, все още дъвчейки.
— Излизам — заяви.
Баща й смаян повдигна вежди.
— И може ли да ни обясниш къде отиваш в този час? — попита.
— Навън — отговори предизвикателно Аличе.
После, за да смекчи тона, добави:
— При една приятелка.
Баща й поклати глава, все едно че казваше: „Прави, каквото искаш.“ За момент на Аличе й дожаля за него, останал така сам зад вестника си. Прииска й се да го прегърне, да му разкаже всичко и да го попита какво трябва да направи, но миг след това същата мисъл я накара да потръпне. Обърна се и решително се отправи към банята.
Баща й пусна вестника и с два пръста започна да разтрива изморените си клепачи. Сол продължи да мисли още няколко секунди за обувките с висок ток, после заключи отново спомена на мястото му и стана, за да вдигне масата.
По пътя към къщата на Матия Аличе бе пуснала силно музиката, но ако след като стигна, някой я попиташе какво е слушала, нямаше да може да му отговори. Изведнъж се вбеси на себе си — бе сигурна, че ще развали всичко, но вече нямаше избор. Тази вечер със ставането си от масата бе преминала невидимата граница, отвъд която нещата започваха да се развиват сами. Щеше да се получи като със ските. Когато преместваше центъра на тежестта си напред, дори с няколко незначителни милиметри, те се оказваха достатъчни, за да се просне на земята и да зарие лице в снега.
В къщата на Матия се бе качвала само веднъж и бе влязла в хола. Тогава Матия изчезна в стаята си, за да се преоблече, и тя, много смутена, размени две думи с майка му. Госпожа Аделе я гледаше от дивана странно и някак притеснено, сякаш косата на Аличе гори или нещо подобно, и не се сети дори да я покани да седне.
Аличе натисна звънеца, на който пишеше „Балосино-Корволи“ и таблото встрани се освети в червено като последно предупреждение. След няколко изпращявания й отговори майката на Матия с изплашен глас.
— Кой е?
— Госпожо, аз съм, Аличе. Съжалявам за късния час, но… Матия там ли е?
От другата страна настъпи мълчание, като че ли мислеха. Аличе прехвърли цялата си коса пред дясното си рамо. Имаше неприятното усещане, че я наблюдават през домофона. После вратата се отвори с електрическо щракване и преди да влезе, тя се усмихна на телекамерата, за да благодари.
В празния коридор стъпките й отекваха с ритъма на сърцето й. Изглеждаше, че болният й крак напълно е умрял, сякаш сърцето й бе забравило да изпраща кръв в него. Вратата на апартамента беше притворена, но на входа нямаше никой, който да я посрещне. Аличе я бутна и попита:
— Може ли?
Матия се показа от хола и се спря на три крачки от нея.
— Здравей — каза, без да си помръдне ръцете.
— Здравей.
Няколко секунди останаха неподвижни, разучаваха се, като че ли за пръв път се виждаха. Матия прехвърли палеца на крака си върху втория пръст вътре в чехъла си и взе да ги притиска един върху друг и към пода с надеждата да ги раздроби.
— Извинявай, че съм…
— Ще дойдеш ли там? — прекъсна я Матия автоматично.
Аличе се обърна да затвори вратата и кръглата дръжка се изплъзна от потната й длан. Вратата се блъсна, като разтърси рамката, и Матия усети да преминава през тялото му тръпка на нетърпимост.
„Какво прави тук?“, помисли си.
Като че ли момичето, влетяло в къщата му, без да предупреди, не беше същата Аличе, за която говореше на Денис преди няколко минути. Постара се да освободи мисълта си от това смешно хрумване, но усещането за досада се задържа в устата му като някакво гадене.
В главата му се появи думата „преследван“. После се сети за времето, когато баща му го теглеше по килима и го държеше като в затвор между огромните си ръце. Гъделичкаше го по корема и хълбоците и той се смееше, смееше се толкова силно, че не можеше да диша повече.
Аличе го последва в хола. Родителите му чакаха прави като малък комитет по посрещането.
— Добър вечер — изрече тя, като присви рамене.
— Здравей, Аличе — отговори й Аделе, но не се мръдна от мястото си.
Пиетро обаче се приближи и неочаквано я погали по косата.
— Ставаш все по-хубава — каза й. — Как е майка ти?
Зад гърба на мъжа си Аделе се усмихваше вдървено и си хапеше устната, ядосана, че не я е попитала тя.
Аличе се изчерви.
— Все така — каза, за да не изглежда драматично, — Справя се.
— Поздрави я от нас — добави Пиетро.
После и четиримата нямаше повече какво да кажат. Бащата на Матия сякаш виждаше нещо през Аличе, а тя се стараеше да разпредели еднакво тежестта върху краката си, за да не изглежда недъгава. Осъзна, че майка й никога няма да се запознае с родителите на Матия, и й стана малко мъчно, но още по-мъчно й стана, че е единствената, която мисли за нещо подобно.
— Отидете да се видите — каза най-сетне Пиетро.
Аличе мина покрай него с наведена глава, след като още веднъж се усмихна на Аделе. Матия вече я чакаше в стаята си.