Самотата на простите числа
Шрифт:
— Да затворя ли? — попита Аличе, когато влезе, като посочи вратата.
— Ъхъ.
Матия седна на леглото с ръце, кръстосани на коленете. Аличе огледа малката стая. Изглеждаше, че предметите, които я изпълваха, никога не са докосвани от никого, приличаха на артикули, изложени внимателно и премерено във витрината на магазин. Нямаше нищо излишно, нито една окачена снимка, нито някаква играчка, запазена от детството като фетиш. Нищо, което да разпръсква във въздуха онзи мирис на близост и привързаност, който обикновено притежават
— Имаш хубава стая — каза, без да го мисли наистина.
— Благодаря — отговори Матия.
Над главите им се носеше гигантски балон от неща, които трябваше да си кажат, но и двамата се мъчеха да не го забелязват, като гледаха надолу.
Аличе се плъзна с гърба си по шкафа и седна на земята със здравото коляно, свито към гърдите й. Насили се да се усмихне.
— Е, как се чувства човек като дипломиран?
Матия повдигна рамене и се усмихна едва-едва.
— По същия начин, както по-рано.
— Ти никога няма да бъдеш доволен, нали?
— Изглежда, че не.
Аличе изпусна между затворените си устни едно „Мм“, изпълнено с обич, и си помисли, че това смущение между тях няма никакъв смисъл и все пак е там, плътно и непобедимо.
— Но в последно време ти се случиха разни неща — добави.
— Да.
Аличе си помисли дали да го каже или не. После се престраши и изрече с напълно пресъхнала уста:
— И нещо хубаво, нали така?
Матия кръстоса крака.
„Ето, че стигнахме и до това“, помисли си.
— Всъщност да — каза.
Знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да стане и да седне близо до нея. Трябваше да се усмихне, да я погледне в очите и да я целуне. Само това, само механика, банална поредица от вектори, за да придвижи устните си до нейните. Можеше да го направи, въпреки че в този момент нямаше желание, можеше да се довери на точността на жестовете.
Понечи да стане, но по някакъв начин матракът го задържа там, където беше, като някакво лепкаво блато.
За пореден път Аличе реагира вместо него.
— Мога ли да дойда при теб? — попита.
Той кимна и въпреки че нямаше нужда, се премести малко настрани.
Аличе се изправи, като си помогна с ръцете.
Върху леглото, на мястото, което Матия бе оставил свободно, имаше лист хартия, изписан на машина и сгънат на три като хармоника. Аличе го взе в ръка, за да го премести, и забеляза, че е на английски.
— Какво е това? — попита.
— Дойде днес. Писмо от един университет.
Аличе прочете името на града, написано с черно в горния ляв ъгъл, и буквите й се замъглиха.
— За какво става дума?
— Предлагат ми стипендия.
Аличе усети замайване и паниката накара лицето й изведнъж да пребледнее.
— Колко хубаво! — излъга тя. — И за колко време?
— Четири години.
Аличе преглътна. Все още беше права.
— Ще отидеш ли? — попита тихо.
— Не знам още — каза Матия, все едно че се извинява. — Според теб?
Аличе не отговори, застанала с листа в ръка и с поглед, отправен към някаква точка на стената.
— Според теб? — повтори Матия, сякаш беше възможно тя да не го е чула.
— Според мен какво?
Гласът й внезапно бе станал толкова твърд, че Матия трепна. По някаква причина Аличе помисли за майка си в болницата, зашеметена от лекарствата. Погледна безизразно листа и й се прииска да го скъса.
Вместо това го постави отново на леглото, където би трябвало да седне.
— Би било важно за кариерата ми — извини се Матия.
Аличе, напълно сериозна, кимна с брадичка, издадена напред, като че ли бе лапнала топка за голф.
— Хубаво. И тогава какво чакаш? Тичай! Тъй или иначе тук няма нищо, което да те интересува — промълви със стиснати зъби.
Матия усети, че вените на шията му се издуват. Може би ей сега ще се разплаче. От онзи следобед в парка винаги усещаше плача някъде в гърлото си, като трудна за преглъщане таблетка. Имаше чувството, че слъзните му канали, останали запушени толкова дълго време, най-накрая се бяха отворили и всичко, събрано в тях, напираше да излезе.
— Но ако аз замина — започна той с леко треперещ глас, — ти ще… — и замлъкна.
— Аз ли? — Аличе го погледна втренчено отвисоко, все едно беше петно върху покривката на леглото. — Аз следващите четири години си ги бях представяла различни — каза. — Аз съм на двайсет и три години и майка ми е на смъртно легло. Аз… — разтърси глава. — Тъй или иначе теб не те интересува нищо. Мисли за кариерата си.
За първи път използваше болестта на майка си, за да нарани някого, и, общо взето, не съжали за това. Видя Матия да се смалява пред очите й.
Той не отвърна нищо и си прехвърли наум инструкциите за дишане.
— Все пак не се притеснявай — продължи Аличе. — Тъй или иначе намерих човек, който се интересува от мен. Дори бях дошла, за да ти го кажа.
Спря се за миг. Не мислеше за нищо. Нещата отново вървяха сами, отново се плъзгаше по стръмнината, без да забива щеките, за да спре. — Казва се Фабио, лекар е. Не исках ти… Изобщо.
Произнесе тази формула като лоша актриса, с глас, който не беше нейният. Усети думите й да драскат езика й като пясък. Докато ги изричаше, изучаваше лицето на Матия, за да долови някакъв израз на разочарование и за да може да се хване за него. Очите му обаче бяха прекалено тъмни, така че тя не долови проблясъка в тях. Беше сигурна, че всичко това не го интересува, и стомахът й се присви.
— Тръгвам си — каза тихо, изтощена.
Матия кимна, като гледаше към затворения прозорец, за да отстрани напълно Аличе от зрителното си поле. Това име, Фабио, паднало кой знае откъде от небето, се заби в главата му като треска. Искаше единствено тя да си тръгне.