Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Но мистиката не беше толкова присъща на учения и той скоро си върна маската на безучастен изследовател.
— Твоите очи виждат по-добре, цвете мое — рече той. — Какво ще кажеш за този знак?
Тя се наведе над рамото му и внимателно се вгледа в йероглифа на снимката пред себе си. За известно време остана в недоумение, после пое лупата от ръката на съпруга си и отново се вгледа.
— Изглежда Таита е вмъкнал още някоя криптограма, чийто смисъл знае единствено той. Сякаш малко главоболия ни е причинил досега.
Роян говореше за древния автор като за скъп приятел, от чиито шеги често й е идвало до гуша. Все едно Таита беше още жив
— Значи не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да я разчетем — каза Дураид, на когото подобни задачи доставяха голямо удоволствие. Играта на древните го привличаше. Целият му живот бе минал в разгадаване на безконечните й правила.
Заеха се с работа и неусетно потънаха в спасителния хлад на пустинната нощ. Тази част от денонощието се оказваше най-благотворна за делото им. Помежду си говореха на арабски и на английски; дори не си даваха сметка, че прескачат от единия език на другия — и двата им бяха еднакво близки. По-рядко използваха френски — третия език, който говореха добре. И двамата бяха получили образованието си в университети в Англия и Съединените щати, отдалечени на хиляди километри от „техния Египет“. Роян много обичаше израза „нашия Египет“, който Таита често използваше в ръкописа си.
За нея древният египтянин имаше огромно значение по няколко причини. Не на последно място, защото тя самата можеше да се счита за негова наследница. В крайна сметка тя произхождаше от коптите-християни, не от арабите, които бяха завоювали Египет преди някакви си четиринадесет столетия. В Египет арабите винаги щяха да си останат просто пришълци, докато нейният род следваше по пряка линия древните египтяни от времето на фараоните и огромните пирамиди.
В десет часа Роян направи кафе за двамата, сварявайки водата на нагорещената печка, която Алия беше наблъскала с въглища и запалила малко преди да се върне в дома си. Пиеха сладката, тръпчива на вкус течност от глинени чашки с тънки стени, но с толкова дебели дъна, че изглеждаха два пъти по-дълбоки, отколкото бяха всъщност. И докато отпиваха от кафето, си говореха като стари приятели.
За Роян това бяха действителните им отношения — на стари приятели. Познаваше Дураид от деня, в който се бе завърнала от Англия, въоръжена с докторската си степен по археология и с назначението си в Отдела по древна история, където той беше директор.
По време на разкопките на гробницата на царица Лострис в Долината на Царете, Роян беше негова асистентка. Гробницата се оказа от около 1780 г. пр. Хр.
Когато Дураид откри, че още в древността крадци са се погрижили всичко по-ценно да бъде изнесено от гробницата, пак Роян първа сподели огромното му разочарование. Това, което оставаше като компенсация за двамата, бяха прекрасните фрески по стените и таваните.
Именно Роян се бе заела с проучването на задната страна на постамента, където някога беше стоял саркофагът на покойната. Докато щателно фотографираше всеки отрязък от стенописите, от стената се бе откъртило парче мазилка и зад него се бе показала ниша, побираща десет алабастрови делви. В тях откриха поставен по един свитък папирус. Всеки един от тези ръкописи бе излязъл изпод ръката на Таита, верният роб на царицата, който ги бе скрил в гробницата й.
Оттогава животът на двамата с Дураид се бе завъртял с такава скорост около тези папируси, че им беше невъзможно да се отлепят дори за миг от тях. Макар тук-там да бяха пострадали от времето, ръкописите
Върху тях беше записана забележителната история на цял народ, нападнат от могъщи врагове, яхнали конни колесници, напълно непознати дотогава на египтяните. Смазан от бойната машина на хиксосите, народът по бреговете на Нил се бе впуснал в отчаяно бягство. Водени от своята царица — същата тази Лострис, чиято гробница току-що бе открита — египтяните бяха поели нагоре по течението на великата река, за да стигнат почти до нейните извори сред самотните камънаци на Етиопия. В сърцето на тези злокобни планини Лострис погребала мумията на съпруга си фараон Мамос, загинал в бой срещу хиксосите.
Доста години по-късно тя повела народа си обратно на север, където ги чакал техният Египет. Въоръжени на свой ред с бойни колесници, които сами били изковали сред африканската пустош, египтяните се появили иззад нилските прагове, за да предизвикат отново нашествениците хиксоси на сражение. Този път те победили и двойната корона на Горен и Долен Египет отново минала във владение на законните й наследници.
Цялата тази история искрено вълнуваше Роян, която я четеше със затаен дъх и с тяло, потрепващо от приятна възбуда. Всеки нов йероглиф, който разгадаваха, беше извор на божествена наслада за нея.
Бяха изминали години на безсънни нощи във вилата на Дураид, в този откъснат от света оазис, където се спасяваха от рутинната работа в музея в Кайро. Най-накрая десетте свитъка бяха разчетени — с изключение на седмия. Той сякаш беше създаден, за да остане енигма за своите читатели. Авторът бе забулил целия текст в гъст пласт от неразгадаеми йероглифи, криещи в себе си цели изречения от намеци и препратки, толкова бегли и неясни, че от дистанцията на четири хиляди години се превръщаха в практически неразбираеми. Някои от символите, които Таита бе използвал в съчинението си, двамата изследователи срещаха за пръв път в цялата си кариера на специалисти по йероглифно писмо. Повече от ясно бе, че Таита е писал седмия свитък с мисълта негов единствен читател да бъде любимата му царица. Заедно с останалите девет, той беше неговият прощален подарък, с който я изпращаше по дългия й път в задгробния живот.
Роян и Дураид трябваше да използват цялото си познание, въображение и находчивост, за да се преборят с непосилната задача. И все пак, наближаваше времето, когато щяха да надвият тайнствения египтянин. На много места в превода личаха съществени празноти, другаде търсачите се чувстваха по-скоро неуверени дали са разгадали истинския смисъл на текста, но така или иначе бяха сглобили нещо като скелет, върху който се облягаше всичко останало в документа. Пред очите им се бяха показали смътните очертания на творението, което се опитваха да извадят на бял свят.
Дураид сръбна от горещото кафе и поклати глава, както беше правил много пъти преди.
— Всичко това ме плаши — рече той. — Цялата тази отговорност. За какви цели може да бъде използвано натрупаното знание, което ние върнахме към живот. Ами ако попадне в грешни ръце… — Той отново отпи от чашата си и продължи да говори. — Дори ако потропаме на правилната врата, кой ще повярва на един папирус, изписан преди четиридесет века?
— Защо изобщо ни трябва да търсим помощта на други? — вечните съмнения на съпруга й довеждаха Роян до отчаяние. — Защо не свършим сами всичко, което трябва да бъде свършено?