Седмият папирус (Том 1)

Смит Уилбур

Подпря се на лакът върху бюрото с чашата уиски в дясната ръка и с единия си крак, подритващ лениво леопардовата опашка под стола. Колкото да се усмихваше приятелски, в зелените му очи се четеше много повече от любопитство. Роян си каза, че да се излъже такъв човек няма да е никак лесно.

Тя си пое дълбоко въздух и започна:

— Чували ли сте за древноегипетската царица Лострис, царувала през втория междинен период, по време на първите хиксоски нашествия?

Той се изсмя пренебрежително:

— Какво, ще си говорим за „Речния

бог“ ли? — и отиде до библиотечката, където стоеше том от книгата. Беше още в пластмасова подвързия, което подсказваше, че не я е прочел до края, макар и да се виждаха доста отпечатъци от пръсти върху найлона. Илюстрацията на корицата представляваше сюрреалистичен изглед на пирамидите и водите на Нил, оцветени като в съновидение в пастелно розово и зелено. Никълъс тропна томчето на бюрото пред Роян.

— Чели ли сте я?

— Да. Чел съм повечето от нещата на Уилбър Смит. Просто ми е забавен. Идвал е два-три пъти да постреля в Куентън парк.

— Изглежда ви прави удоволствие да четете за секс и насилие? — направи кисела физиономия тя. — Какво по-точно мислите за тази книга?

— Да призная честно, този път авторът буквално ме направи на глупак. Докато четях, постоянно си мислех колко хубаво би било, ако книгата е написана по някакви достоверни факти. Затова и се обадих на Дураид преди няколко месеца. — Никълъс пак пое книгата и я разлисти откъм края. — Бележката в края звучеше доста убедително, но това, което не ме оставяше да спя, бе последното изречение — и той го прочете на глас: „Някъде в планините на Абисиния, близо до изворите на Сини Нил, мумията на Танус още се намира в непокътнатата гробница на фараон Мамос.“

Никълъс захвърли книгата на бюрото едва ли не със злоба.

— Боже Господи! Да знаете как ми се искаше всичко това да се окаже вярно. Не можете да си представите какво усещане ще бъде за мен да разпечатам гробницата на фараона Мамос. Затова и си рекох: да говоря с Дураид. Но той ме увери, че става дума за глупости на търкалета, и това направо ме срази. Такива планове вече бях скроил в ума си, че бях като сринат.

— Да, ама не — възрази му Роян, но, уплашена да не я разбере погрешно, добави: — Така де, не всичко е глупост.

— Разбирам. Дураид ме е излъгал умишлено.

— Не ви е излъгал — сопна му се тя. — Просто му трябваше време; когато му се обадихте, той още не знаеше достатъчно, за да ви разкаже подробно цялата история. Липсваха му отговорите на въпросите, които със сигурност щяхте да му зададете. Когато всичко станеше готово, сам щеше да ви потърси. Името ви стоеше на първо място в списъка на евентуалните спонсори на проекта му.

— Значи Дураид не е знаел отговорите тогава, но вие ги знаете сега? — усмихна се Никълъс скептично. — Вече се хванах веднъж на въдицата. Не би трябвало да го сторя втори път.

— Свитъците наистина съществуват. Девет от тях и до днес са на съхранение в каирския музей. Аз бях тази, която ги откри в гробницата на царица Лострис. — Роян отвори кожената си чантичка и

след като рови известно време, извади оттам тънък плик с лъскави снимки десет на петнадесет сантиметра. Избра една и я подаде на Никълъс. — Ето тук е снимана задната стена на гробницата. Виждат се алабастровите делви в нишата. Снимката я направихме още преди да видим какво има в тях.

— Хубава е, но може да сте я направили навсякъде.

Тя не обърна внимание на забележката и му показа следващата снимка.

— Десетте свитъка в кабинета на съпруга ми в музея. Познавате ли двамата мъже, седнали на пейката?

Той кимна.

— Дураид и Уилбър Смит. — Изражението му вече не беше толкова скептично, но той не беше човек, който лесно ще се раздели със съмненията си. — Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?

— Това, което, по дяволите, се опитвам да ви кажа, е, че като се изключат пространните лирични отклонения, които авторът си е позволил, всичко написано в книгата поне донякъде се основава на живата истина. Свитъкът, който най-много ни интересува обаче, е седмият — онзи, който бе откраднат от убийците на мъжа ми.

Домакинът отново стана и отиде до камината. Хвърли още една цепеница и започна да я въргаля насам-натам с ръжена, за да успокои нервите си. Както беше с гръб към Роян, попита:

— И с какво този седми свитък е по-важен от останалите девет?

— С това, че в него се описва погребението на фараон Мамос. Двамата с мъжа ми предполагахме, че според текста му могат да се направят и догадки къде се намира гробницата.

— Предполагали сте, но не сте сигурни? — извърна се Никълъс към нея, сякаш смяташе да я халоса с ръжена. Изпаднеше ли в подобни настроения, лесно можеше да изплаши хората около себе си. Устата му се присвиваше, а от очите му хвърчаха зелени искрици.

— Голяма част от седмия свитък е написана под формата на код, на поредица от двусмислени стихове. Дураид и аз се занимавахме с тяхното разшифроване, когато… — тук тя млъкна за малко, преди да довърши — когато го убиха.

— Навярно пазите копие от този толкова ценен документ? — изгледа я тъй свирепо, че тя се разтрепери. Но можеше само да поклати отрицателно глава.

— Микрофилмите, бележките, всичко беше откраднато заедно със самия свитък. След това убийците на Дураид, които и да са те, са отишли в апартамента ни в Кайро и са разбили компютъра, където бях записала всички резултати от проучванията ни.

Никълъс захвърли шумно ръжена сред въглените и се върна при бюрото си.

— Значи не разполагате с никакви доказателства? Нищо, с което да докажете, че нещата, за които говорите, са истина?

— Нищо — съгласи се Роян, — освен това тук — почука с пръст челото си. — Имам добра памет.

Той се навъси и прокара пръсти през гъстите си, къдрави коси.

— И защо дойдохте при мен?

— За да ви предложа заедно да открием гробницата на фараон Мамос — рече Роян съвсем непринудено. — Искате ли?