Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Нощницата, оставена на възглавницата, беше от чиста коприна, украсена по ръкавите и деколтето с прекрасни дантели от Камбре. Никога през живота си Роян не беше слагала подобна скъпа дреха, кожата й никога не бе докосвала толкова нежен плат. Мина й през ум, че по всяка вероятност нощницата е принадлежала на покойната съпруга, и това я изпълни с доста смесени чувства. Качи се на високото легло и дори многото място под чаршафите, прекалено мекият матрак и непознатата обстановка не можаха да й попречат скоро да заспи.
— Сър Никълъс би искал да закусите в неговата компания в трапезарията в осем и половина.
Докато се къпеше, Роян внимателно разучи голото си тяло в голямото огледало, заемащо една от стените на банята. Освен раната от ножа, която бе зараснала само наполовина и представляваше голямо бледосинкаво петно на едната й ръка, на бедро й и от лявата страна на гърба и задника й стояха две тъмни синини, спомен от автомобилната катастрофа. Пищялът й беше одран почти до месо и за да прикрие жестокото ожулване, Роян си обу дълги памучни панталони. Докато слизаше по стълбите за закуска, установи, че леко накуцва.
— Чувствайте се като у дома си — подаде глава иззад вестника си Никълъс, докато тя сякаш се колебаеше дали да влезе в трапезарията. С жест показа чиниите с храна, изложени на страничната маса.
Докато Роян сипваше в чинията си бъркани яйца, погледът й се спря на пейзажа, окачен на стената отсреща. Със сигурност беше дело на Констабъл.
— Спахте ли добре? — попита Никълъс, но дори не изчака да му бъде отговорено. — Имам новини от полицията. Открили са въпросния „МАН“ изоставен край пътя близо до Харогейт. Оглеждат камиона, но се съмняват да открият някакви улики. Изглежда си имаме работа с човек, който знае какво върши.
— Трябва да се обадя в болницата — напомни му Роян.
— Вече го сторих вместо вас. Майка ви е прекарала нощта спокойно. Оставих съобщение, че ще я посетите вечерта.
— Чак вечерта? — погледна го тя неразбиращо. — Защо толкова късно?
— Защото имам намерение да ви натоваря с работа дотогава. Все пак трябва да оправдаете парите, които смятам да инвестирам в предприятието ви.
Когато Роян се доближи до масата за ядене, Никълъс пъргаво стана и заобиколи от другата страна, за да издърпа стола й. Подобна проява на куртоазия донякъде я смути, но тя не се осмели да направи забележка.
— Първото нападение срещу вас и Дураид във вилата ви в оазиса — от него не можем да направим кой знае какви заключения, освен че убийците са знаели точно какво и къде да търсят. — Подобна рязка смяна на темата й се стори доста объркваща. — Нищо не ни пречи обаче да поразсъждаваме заедно за второто покушение — на улицата в Кайро. Ръчната граната. Кой, освен министъра знаеше, че ще ходите следобеда в министерството?
Роян замислено задъвка хапката в устата си.
— Не съм много сигурна. Мисля, че казах на секретарката на Дураид, може би и на някой от асистентите.
Никълъс се намръщи и поклати глава.
— С други думи, половината музей е знаел за срещата ви с министъра?
— Като че ли да. Съжалявам.
Той се замисли на свой ред.
— Дотук добре. Кой знаеше, че напускате Кайро? Кой знаеше, че ще отседнете в къщата на майка си?
— Един от служителите в управата на музея донесе диапозитивите ми на летището.
— Казахте ли му с кой полет заминавате?
— Не, със сигурност не.
— Казвали ли сте изобщо на някого?
— Не. Всъщност… — започна да се колебае Роян.
— Да?
— Когато разговарях с министъра за отпуската ми, споменах най-общо за намеренията си. Но пък и не би могъл да е той, нали? — Роян видимо се ужаси при тази мисъл.
Никълъс вдигна рамене.
— Всякакви неща се случват по света. Разбира се, министърът добре е знаел с какво се занимавате двамата с Дураид и какво е представлявал седмият свитък?
— Не беше запознат с много подробности, но иначе да — знаеше към какво сме се запътили.
— Чудесно. Следващият ми въпрос е: чай ли предпочитате или кафе? — Наля кафе в чашата й и продължи нататък с разпита. — Казахте, че Дураид е бил изготвил цял списък с потенциални спонсори за експедицията. Имената им може да ни насочат и към вероятните заподозрени.
— Най-напред беше музеят Гети — започна Роян и се усмихна.
— Можем спокойно да го зачеркнем. Един уредник на музей надали би тръгнал да гърми гранати по улиците на Кайро. Кой беше следващият?
— Готхолд Ернст фон Шилер.
— От Хамбург. Занимава се с тежка индустрия. Металообработване и производство на сплави. Най-вече първична обработка на суровините. — Никълъс добре познаваше човека. — Кое беше третото име в списъка?
— Питър Уолш. Тексасецът.
— Същият — кимна той. — Живее във Форт Уърт. Държи тамошните вериги за бързо хранене. Услуги по пощата.
На света имаше едва двадесетина колекционери, които можеха успешно да съперничат на големите държавни институции в събирането на археологически находки и съответно в субсидирането на научни експедиции. Никълъс познаваше всички и ги ненавиждаше, както и останалите в тесния колекционерски кръг ненавиждаха него. Нямаше представител на тази малка група любители на антики, с когото да не се е съревновавал по търговете в „Сотби“ и „Кристи“, още повече при подмолните сделки за придобиване на „пресни“ антики. Под „пресни“ се разбираше всичко, „излязло току-що изпод земята“.
— И двамата си падат първокласни бандити. Собствените си деца биха изяли, ако огладнеят достатъчно. Какво ще им попречи да ви очистят, ако сте застанали на пътя им към гробницата на Мамос? Знаете ли дали някой от тях е влизал в контакт с Дураид след публикуването на книгата? Както направих аз?
— Не знам. Не е изключено.
— Едва ли двамата хубостници са пропуснали такъв случай да си заврат носовете, където не им е работата. Най-добре ще е да приемем, че и двамата са подозирали Дураид в сериозни намерения за бъдещето. Ще пишем и двамата за възможни виновници. — Погледът му се спря на чинията й. — Нахранихте ли се? Още малко яйца? Не искате? Добре тогава, да отидем в музея, където госпожа Стрийт сигурно ни е отворила широко поле за дейност.