Шанхайска афера
Шрифт:
Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.
— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.
— Защо не си я унищожил, глупако?
— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.
— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.
— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.
— Обясни.
— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.
Погледът на подполковника
— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.
— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.
— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.
— Както желаете — кимна Шен Деши.
— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.
— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.
— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.
— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.
— А доказателствата?
— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.
— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.
— Точно така, сър.
— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.
— Несъмнено — съгласи се Деши.
Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.
— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.
— Това е едната възможност.
— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.
— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.
— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.
— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.
— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на
— По дяволите! — изруга началникът му.
— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.
— Съвсем друго — отвърна подполковникът.
— Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… — продължи неуверено Шен. — Аз имам десет години в Министерството, а вие — петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?
— Седемдесет на трийсет — отвърна началникът.
— Шейсет и пет на трийсет и пет.
— Дадено.
— Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството — продължи Деши.
— Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос — заяви началникът и след миг добави: — А кога можем да пристъпим към разрешаването му?
— Когато пожелаете, разбира се — отвърна Деши.
— Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.
— Разбира се — съгласи се Шен Деши.
— Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш — предупреди го подполковникът.
— Не, сър — отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.
— Свободен си — каза подполковникът.
Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.
— Да се разберем обаче за едно нещо — добави началникът. — Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? — Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.
Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.
— Не, разбира се — отвърна той. — Просто ги намерих.
— Намерени значи.
— Да.
— Добре тогава. Да действаме — отвърна началникът.
Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.
Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.