Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Ще направя физиономията ти на пихтия.
— С коя ръка?
— Ах ти, мръсно…
— Моля ви! — извика Марченко. — Стига! — Той седна на предната седалка и каза на шофьора: — В щаба.
Зилът потегли през покритото с трева поле към дървената барака, отдалечена на около стотина ярда. Холис се загледа в постройката, към която се приближаваха, и предположи, че някога е била изба на някой дървар — реликва от времената, когато такова нещо като самотен дървар все още е съществувало в тази комунистическа страна. Но сега от нея стърчаха две антени и вероятно бе превърната в радиокула, обслужваща
Зилът пое по тесния път, който пресичаше тъмната борова гора. Лиза хвана ръката на Холис и му прошепна в ухото:
— Ще бъда храбра.
— Ти си храбра.
Зилът стигна края на пътя и зави наляво по главното асфалтирано шосе. Холис забеляза, че боровете от двете страни на пътя са огромни, достигаха до четиридесет — петдесет метра височина, а разперените им тежки клони образуваха балдахин, който почти не позволяваше на слънчевите лъчи да достигнат до земята. Тук-там се виждаха пътеки, застлани с трупи, които военните наричат „пътеки от рипсено кадифе“, водещи встрани от главния път. В края на някои от тези отклонения той съзря къщи, които не бе забелязал от въздуха. Беше учуден, но не и шокиран от факта, че една от къщите бе типично американско ранчо, а другата — боядисано в бяло дървено бунгало. Вероятно повечето от тези къщи се използват като жилища за курсантите и за техните инструктори, построени сред руската борова гора, за да засилят илюзията, че се намират в Америка, помисли си Холис. Именно това правеше мястото толкова уникално.
Лиза забеляза една от къщите и му каза:
— Виж!
— Виждам ги.
— Много е особено.
— Какво е…
— Никакви въпроси.
— Добре — кимна тя.
Марченко също гледаше през прозореца.
— Наистина е много странно — каза Марченко на Холис. — Знаете ли какво представлява това място?
Холис предполагаше, че Марченко не разполага с информация, излизаща извън рамките на задачата му да ги отвлече.
— Това е тайна база на ЦРУ. Арестуван сте, Марченко — отговори Холис.
Марченко се извърна в седалката си и погледна към Холис по начин, който го накара да си помисли, че човекът почти му бе повярвал. Каква страна. Най-накрая Марченко се усмихна.
— Шегувате се. Кажете ми, какво представляват тези постройки в гората.
— Наричат ги къщи.
— Така ли? Веднъж видях на кино една американска къща. Това са американски къщи.
— Много добре.
Марченко отново се обърна напред и започна да наднича през прозорците.
— Озадачен съм от това място.
Холис забеляза, че леката снежна покривка се бе задържала главно по клоните на боровете, но много малко бе достигнала до покритата с мъх земна повърхност. Това беше място, потънало във вечна тъма, помисли си той, място, където дори през лятото, по пладне, достига съвсем малко светлина.
— Не видях нито един човек — каза Лиза.
Холис кимна. Той също не бе видял хора и го обхвана тревожната мисъл, че тук вече няма никого, че са ги преместили на друго място, също както бе станало, когато американският спасителен отряд бе извършил десант във военнопленническия лагер Сон Тай в Северен Виетнам. Но след като продължи да се взира през гората, забеляза, че някои от прозорците на къщите светят, а от комините им излиза пушек. Не,
Зилът продължи да се придвижва бавно по пътя и от дясната му страна се появи дълга постройка със зелен покрив, която Холис бе забелязал вече от вертолета. Това бе едноетажна, боядисана в бяло дървена барака с уютна веранда пред входната врата. На верандата имаше люлеещи се столове, а близо до двойната врата беше опряна червено-бяла машина за кока-кола. През големите прозорци Холис успя да съзре няколко мъже и жени на фона на стена, на която беше окачено американското знаме. Холис имаше чувството, че вижда клуб на ветераните от войните в някой малък град, а когато зилът мина покрай къщата, забеляза, че над двойната врата висеше лаконичен надпис: УРЛУ, Пост 000.
Зилът продължи още малко по пътя и спря пред сградата на щаба — сива двуетажна постройка от бетонни панели, много от които бяха набраздени от обичайните пукнатини, характерни за производството на сглобяеми конструкции в страната. Тук-там изпод повърхността на ронещия се бетон се подаваха укрепващи метални прътове, които оставяха оранжеви ръждиви петна на повърхността на стените. От дясната страна на входа в щаба имаше малка шперплатова будка, в която стоеше на пост патрул на КГБ. Пред входа на сградата ги чакаше полковник Пьотр Буров, облечен в дълъг зелен шинел с червените пагони на КГБ.
Марченко слезе от колата и им подвикна:
— Хайде, слизайте! Не можете да карате полковника да ви чака.
Вадим отвори задната врата и слезе, Холис и Лиза го последваха. Буров дълго и мълчаливо ги оглежда, а после каза:
— Е, нали това искахте да видите, Холис?
Холис не отговори.
— Защо е с белезници? — попита Буров Марченко.
— Опита се да отвлече вертолета. — Марченко обясни на Буров с доста неуверен глас какво се беше случило, като изопачаваше някак си реалните събития на летището и във вертолета.
Буров погледна към подутата китка на Вадим, която бе достигнала размерите на портокал, после погледна към Холис, но нищо не каза. След това се загледа в иконата в ръката на Лиза.
— Ако бяхте католичка или протестантка — каза й той, — щяхте да носите само малък кръст, за да ви крепи в трудни моменти. — Той се разсмя, Марченко и Вадим също.
— Вървете по дяволите — каза Лиза на руски.
Буров я удари силно през лицето и тя падна на земята. Холис се наведе, за да помогне на Лиза да се изправи, но междувременно Буров замахна към него, улучи го по брадата и той, олюлявайки се, политна назад. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, после неуверено стана. Буров сви дясната си ръка на юмрук, докато наблюдаваше как Холис се изправя.
— Е, добре, това изравнява резултата от Лефортово — каза Буров. После погледна към Вадим и каза на руски. — Стомаха.
Десният крак на Вадим се разгъна и улучи Холис в слънчевия възел, което го накара да се превие на две, но все пак успя да се задържи на краката си.
Холис се изправи и се опита да нормализира дишането си. Като в кошмар видя как към него се приближава огромното туловище на Виктор от Лефортово.
— Слабините — чу се отново гласът на Буров.