Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Не сме участвали.
— И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?
— Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.
— А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?
— Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.
— Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?
— Не.
— С някой от служителите?
— Не.
— Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?
—
— Но наемате съветски граждани за американски агенти.
Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.
— Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.
Известно време Буров мълча, след това попита:
— Ще ми дадеш ли имената им?
— Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.
— Разбирам.
— Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?
— Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.
— А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.
— Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.
— Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.
— А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.
— Може би.
— Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?
— В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.
— Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.
— Знам, че е така.
Буров се усмихна и продължи:
— Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.
Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.
— Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.
— Имах дипломатически имунитет.
— Да, имаше — изсмя се Буров. — Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. — Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. — Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате
— Стани!
Холис се изправи.
— Ръцете на главата! — Холис сложи ръце върху главата си.
— Можеш ли да си представиш всичко, което мога да причиня на теб и Лиза Роудс? — погледна го Буров. — Неща, които няма да оставят никакви следи по телата ви, но които ще разрушат напълно същността ви, човешкото ви достойнство, душите и разума ви. Отговори!
— Да, мога.
Буров застана до Холис:
— Приятелката ти е почитател на руската култура. Може би тя би искала да има и руски любовник. Може би и няколко дузини.
Холис не отговори.
— Знаеш ли, че тя е била любовница на Алеви? Отговори!
— Да.
— Казах ти вече, че жена ти е тръгнала с един английски джентълмен.
— Не ми пука.
— Сега е във Вашингтон за погребението ти. Мисля, че то ще се състои утре.
Холис не каза нищо.
— Кой е Симс?
— Не знам.
— Мисля, че аз знам. — Буров си погледна часовника и каза. — Е, Холис, искаш ли да видиш кучката си?
Холис кимна. Буров отвори вратата към кабинета си и каза нещо на охраната, след което се обърна към Холис:
— Можеш да си свалиш ръцете. Излизай. Можете да правите секс, ако искате — каза Буров, докато Холис вървеше към вратата.
— Благодаря.
Буров се усмихна и затвори след себе си.
Войникът поведе Холис надолу по стълбите. Отвори вратата на килията на Лиза, бутна Холис вътре и затвори. Лиза седеше увита в спалния си чувал в ъгъла на килията. Тя го погледна, но не каза нищо.
Холис коленичи близо до нея и огледа лицето й. Бузите й бяха изпити, а очите й изглеждаха хлътнали. Забеляза, че устните й са сухи и напукани, а на врата й има рана. На лявата й буза все още имаше следи от червенина и това някак си му причини повече болка от целия й останал външен вид.
— Как си?
Лиза не отговори.
— Имаш ли нужда от лекар?
Тя поклати отрицателно глава.
Холис почувства слабост и седна до нея, като я прегърна през раменете. Тя не се притисна към него, но не се и отдръпна. Седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.