Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Но не се смеете — отбеляза Холис.

Буров дълго гледа Холис с безизразно лице, след това се обърна и отиде зад бюрото си. Извади тежък револвер от най-горното чекмедже и изпразни пет от шестте гнезда за куршуми. След това се върна при Холис и Лиза.

— Не, не става въпрос за онова, което наричате руска рулетка. Стани. — Той подаде оръжието на Холис. — Увери се, че зареденото гнездо е поставено така, че да изстреля куршума, ако натиснеш спусъка.

Холис провери пълнителя.

— Хайде —

Буров отстъпи крачка назад. Холис стоеше с револвера в ръка.

— Давам ти възможност да станеш герой на родината си, макар и непризнат, и да задоволиш собствените си желания. Направи го.

Холис погледна Лиза.

— Е — продължи Буров. — Поне ме накарай да полазя малко в краката ти. Кажи ми да падна на колене и да те помоля да пощадиш живота ми.

Холис не каза нищо.

— Не? Научи ли нещо? Каква власт ти дава дулото на оръжието? Зависи от това кой държи оръжието. Ти, или аз. Властта никога не произлиза от дулото на оръжието. — Той се обърна към Лиза. — Стани.

Тя се изправи.

— Вземи револвера.

Тя се поколеба, но го взе от Холис.

— Виждате ли — каза Буров, — правите онова, което ви казвам, въпреки че вие държите оръжието. Застреляй ме.

— Не.

— А! А сега какво научихме? Цивилизованите хора мислят крачка напред. Какво ще стане, ако ме убиете? Нима проблемите ви ще свършат? Не, те едва тогава ще започнат.

— Буров се ухили. — Но истинският патриот би пожертвал живота си, за да ме ликвидира.

Лиза погледна револвера в ръката си.

— Има само една причина, поради която няма да ви убия — каза тя. — Може би ще успеете да я разберете. Вярвам в Бога. Никога не бих убила човек, дори и вас.

— Така ли? — Буров грабна пистолета от ръката й. — Християните не убиват хора? Трябва да се върна към учебниците си по история. Какво беше онова малко стихотворенийце… „След две хиляди години клади преминахме към отровни газове.“ Какви лицемери сте само.

— Ние поне се опитваме. Вие не правите и това.

Буров седна на ръба на бюрото си и се загледа в нея.

— Нека ти дам един съвет, госпожице Роудс. Ако успееш да убедиш приятеля си да ни се подчини, ще бъдеш в безопасност. Без него ти си нищо. Просто една жена. Спомняш ли си как в моргата в Можайск с отвращение отдръпна ръката си от мен? Е добре, представи си тогава още много и много мръсни руски ръце върху себе си. Не, недей да ме проклинаш. Знам, че и двамата имате малко запазена гордост. Просто си затвори устата и обмисли всичко, за което си говорихме тук. Станете. — Буров хвърли пистолета на бюрото и им заговори почти дружелюбно. — Е, добре. Искате ли да се поразходите малко на чист въздух? Предполагам, че сте любопитни. — Буров им посочи вратата и поговори с охраната. След това каза на Холис и Лиза: — След малко ще се присъединя към вас.

Войникът

ги поведе надолу по стълбите и им показа една пейка близо до входната врата, през която бяха влезли за пръв път в тази сграда, след което ги остави сами. Холис огледа фоайето. Както и останалата част от постройката всичко изглеждаше някак си неугледно, но от стената ги гледаше задължителният портрет на Ленин. Портретът беше окачен над бюрото на пропуска и Холис забеляза, че дежурният офицер е същият лейтенант, който си бе поиграл с пистолета, докато той пишеше молбата си за помилване. Лейтенантът го погледна и се усмихна.

От мястото си Холис виждаше отворената врата на свързочната и оператора, седнал пред таблото на централата. Човекът свърза ръчно един телефонен разговор и Холис осъзна, че централата не е автоматична. Вляво от оператора се намираше радиостанцията, която бе забелязал при първото им влизане в сградата. Разпозна скалата за къси вълни, но не можеше да види останалата част от апарата.

— Любопитството ви ви доведе дотук — каза лейтенантът на руски. Той стана и затвори вратата към свързочната. След това се обърна към Холис и Лиза и извади пакет цигари.

— Пушите ли?

И двамата поклатиха глави.

— Казвам се Челцов.

— Изобщо не ми пука — отговори Холис на руски.

Лейтенант Челцов сви рамене и седна на мястото си. Той се загледа в тях.

— Американците започнаха да ми харесват.

— А те харесват ли ви? — попита Холис.

— Всички тук се опитват да се разбират колкото се може по-добре — усмихна се лейтенантът. — Това не е затвор.

— Бихте могли да ме заблудите.

— Е, ще видите сами. Полковник Буров е много умен мъж. Тук американците се ползват с голяма свобода. Защото американците са свикнали да имат голяма свобода. Не е ли така?

— С изключение на американските комунисти.

— Това не е съвсем вярно. Знаем какво става в Америка.

— И как се връзват тези познания с онова, което ви учат в училище? Например, когато става въпрос за американските комунисти?

— Партията казва какво трябва да знаят хората за свое добро — сви рамене младият офицер.

— Вие определено вече не вярвате в това — каза Лиза.

— Вярвам — лейтенант Челцов си запали цигара. — Значи вие ще станете инструктори при нас.

— Обмисляме предложението — отговори Холис. — Разкажете ми още за това колко умен е полковник Буров.

— Той е достатъчно умен, за да ви остави да разполагате свободно с всичко тук, докато имате добри резултати — усмихна се младият мъж. — Но ако открие, че някой американски инструктор е излъгал руски курсант за нещо в Америка, тогава… — лейтенантът допря показалец до слепоочието си и вдигна палец нагоре. — Разбирате ли?