Следите остават
Шрифт:
— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.
Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, — че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше, освен да превърти. Раз—два!
— Не може! — каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.
— Опитай
Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти — беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.
— Не може! — повтори той с леко разтреперан глас.
— Добре, тогава да се махаме! — отвърна Коста, като поглеждаше надолу по стълбите.
Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Уплашен, той го задърпа силно. Никакъв резултат. Изведнъж момчето усети как студена пот обля гърба му.
— Не може! — каза той.
— Е, разбрах, да отиваме!
— Ключът не излиза — поясни Пешо.
Коста отново погледна надолу по стълбите — стори му се, че на партера щракна вратата на асансьора.
— Ела да пазиш ти!
Коста отиде до вратата, улови ключа и със съвсем леко движение, сякаш нищо не е било, го измъкна навън. Докато двете момчета слизаха бързо надолу, струваше им се, че цяла планина се е смъкнала от плещите им. На улицата ги чакаше Веселин — лицето му се бе удължило от нетърпение.
— Е! — попита той изразително.
— Ключът не лови! — отвърна замислено Коста. — Той не е от тяхната врата!
Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се поглеждат, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.
— Да отидем в портиерската! — предложи пръв Коста, като местеше босите си крака по горещия плочник.
Предложението беше добро. Те отидоха в портиерската стаичка, заключиха вратата и окачиха един вестник над малкото и кръгло прозорче към стълбището. Така изолирани от целия външен свят, те можеха спокойно да размислят за всичко, което се бе случило.
— Тая работа никак не ми харесва! — заговорви пръв Веселин. — Тука вече действително има нещо!
Сега вече Пешо повече от всички други бе убеден в това. Умът му усилено работеше, но не можеше да стигне до нищо.
— Най-важното е ключът! — каза той тихо.
— Разбира се, ключът! — оживено се съгласи Веселин. — Каквото и да е, но тоя ключ отваря някаква врата! Така ли е?
— Така! — кимна Коста.
— Щом е така — продължи увлечен Веселин, — работата става много интересна! Кажете ми, защо тоя човек има ключове от два апартамента?… Защо е хвърлил ключа?… Защо след това пак си го търси… Защо и досега още не знае, че е изгубил истинския ключ?… Защо ни излъга няколко пъти? — Очите на Веселин просто заблестяха от възбуждение.
— Виждате ли каква заплетена история? — добавя! той със заекване. — Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…
Думите бяха така смело казани, че и тримата замълчаха настръхнали. Работата, която отначало им се струваше едва ли не забавна шега, започна да става необикновено сериозна и опасна.
— Щом е така — обади се пръв Коста, — ще трябва веднага да обадим на милицията!
— На милицията? — трепна развълнуван Пешо. — Само това не трябва да правим!
— Как тъй — не разбра Коста. — Ами всички ние сме съзнателни пионери! Това е просто… как да ви кажа… това е наш дълг!
— Чакай, не бързай. Ами че още нищо няма и нищо не е станало!
Ами ако цялата работа излезе някоя дреболия? Нали после всички ще ни се смеят?
— Не е дреболия! — на свой ред ядосан каза Коста.
— Може и да не е, пък те да помислят, че е дреболия. Голяма работа станала — някакъв си човек имал ключове от два апартамента!
— А кой е хвърлил ключа и защо го е хвърлил? — попита мрачно Веселин.
— Отде ще знам! — вдигна рамене Пешо. — Може да го е хвърлило момиченцето…
— Ами ти нали знаеш, че те нямат никакво момиченце! — сърдито се обади Веселин.
— Те нямат, но може да е дошло на гости.
— Да но човекът каза, че момиченцето е негово!
— Казал! — вдигна с досада рамене Пешо. — Ти не си ли разбрал, че възрастните, като ги мързи да обясняват нещо, предпочитат да излъжат…
Веселнин отчаяно млъкна. Наистина всичко можеше да бъде и така, както Пешо им го обясняваше, но нещо вътре в него сякаш му подсказваше, че работата в същност е съвсем друга.
— Е, добре, ти какво предлагаш! — въздъхна той Пешо се замисли.
— Предлагам засега да не казваме нищо на милицията — продължи Пешо. — Нека проучим по-добре работата, пък тогава! Първото нещо е да разберем каква врата отваря вторият ключ. Разберем ли това ще ни бъде по-лесно да разберем и всичко друго — случайна работа ли е тая, или има нещо опасно…
— А как да разберем, това не е шега работа! — въздъхна Коста.
— Много просто — ще следим човека! — каза разгорещено Пешо. — Ще го следим непрекъснато къде ходи, с кого се среща, какви работи върши! Ще вървим непрекъснато като разузнавачи по дирите му… Ако го следим добре — не може да не разберем каква му е тайната…
— Тая работа не е лесна! — почеса се Коста — Ще можем ли да я свършим?
— Ще можем! — възкликна възхитено Веселин. — Сто на сто ще можем! Ох, да видиш колко ще бъде интересно!
Коста стана разтревожен от мястото си.
— Не знам! — вдигна той рамене. — Все си е по-хубаво да кажем на милицията! Там хората си знаят работата, ясно им е какво трябва да се направи!… — Ще вземем нещо да изпортим, пък после като пионери как ще носим отговорност!
— Ще носим! — троснато възрази Пешо.