Следите остават
Шрифт:
— Нали ти казах, щом стигнем до нещо сигурно или щом почне да става опасно — веднага ще обадим в милицията!
— Добре, съгласен съм! — все още колебливо продума Коста.
— Браво, да живееш! — възхитено възкликна Веселин. — Така е най-хубаво!
Една минута трите момчета радостно мълчаха. — Стаичката вече не им се виждаше така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития очите и трите, момчета радостно заблестяха.
— А какво ще правим с ключа? — досети се внезапно Веселин.
Беше
— Според мене — обади се Коста — най-добре е да върнем ключа на човека… Ако го задържим у нас, той може нещо да се усъмни… Щом ще го следим, по-добре е да няма никакви съмнения…
Право е, и аз така мислех — кимна Пешо. Настана кратко мълчание.
— Имам една идея! — възкликна Веселин. — Чудесна идея!
— Сам си хвалиш идеите! — малко подигравателно го погледна Пешо.
Но Веселин не се смути.
— Да му върнем ключа — това е хубаво! — продължи той. — Но представете си, че тоя ключ ни по-трябва! Предлагам да отидем при ключаря и да си поръчаме един или два също такива ключове!
Сега и Пешо трябваше да се съгласи, че идеята е наистина чудесна. Като размислиха, те решиха, че трябва веднага, без да губят никакво време, да приготвят резервните ключове. Човекът с белите дрехи можеше още тая вечер да си потърси ключа.
— Аз познавам един ключар — каза Коста. — При него съм носил много пъти ключове от кооперацията… Случвало се е да направи нови ключове за половин час, Докато почакам малко при него.
Тогава да вървим веднага! — предложи Пешо. И тримата станаха енергично от местата си. — Ами пари? Имаме ли пари? — попита предвидливо Коста.
Не успяха да му отговорят. В същия миг някъде навън, под тясното изпрашено прозорче на портиерската стаичка, се чу силен шум — сякаш падаха сандъци, сякаш нещо се чупеше — после тънък женски писък долетя до ушите им. Без да кажат дума повече, и тримата полетяха навън — край стълбището, през вратичката на черния вход, до задното дворче.
Това, което видяха, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.
Само за миг всичко им стана ясно — тя бе подслушвала през счупеното стъкло на прозореца!
— Какво правиш там! — възмутено попита Пешо. Юлия мълчеше, не помръдваше — само крачетата й стърчаха смешно между сандъците и тенекиите.
— Чуваш ли? — повтори със същия глас Пешо. — Тебе те питам, какво си правила?
— Нищо! — едва чуто отвърна момиченцето.
— Как тъй нищо! Хи си подслушвала! Юлия не отговори.
— Питам те, подслушва ли! — изкрещя заканително Пешо и направи няколко крачки напред.
Юлия уплашено премигна.
— Подслушвах — каза тя сломено, без да помръдне от мястото си.
— Всичко ли чу? — попита отчаяно Пешо.
И
— Всичко — съгласи се тихо Юлия.
Първата мисъл на Пешо бе да отиде при нея и здравата да я напердаши. Как се осмелява тя така подло да подслушва, така безмилостно да разрушава всичките им планове? Но безпомощният вид на момиченцето, нейните уплашени очи и може би откровените и отговори за миг смекчиха сърцето му. «Трябва да бъдеш кавалер!» — спомни си той внезапно думите на баща си. «Да бъда кавалер! Ух, не е лесно!» Без да каже дума повече, Пешо приближи и внимателно измъкна Юлия измежду сандъците. Докато я вдигаше, той усети, че тя леко трепери — от страх ли, или пък от току—що преживяното премеждие — това не можеше да се разбере.
— Не бой се, няма да те изядем! — каза мрачно Пешо. Юлия стреснато гледаше ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.
— Хубаво си се наредила! — обади се зад гърба и с известно злорадство в гласа си Веселин. — Така ти се пада!
— Остави я! — измърмори недоволно Пешо и се обърна към момиченцето. — Ела с нас!
Момчетата почти блъснаха Юлия в портиерската стаичка, но те останаха навън. Погледите и на тримата изразяваха пълно отчаяние.
— Сега какво да правим! — пръв заговори Пешо. — Щом знае Юлия, значи знае целият град…
— Ще я заплашим! — каза твърдо Веселин. — Ще я накараме да се закълне, че няма да издаде нищо.
— И аз така мисля! — обади се сърдито Коста. — Дяволска маймуна, как ни изненада!
Ние сме си виновни! — каза мрачно Пешо. — Още в началото се изложихме! Може ли тъй — да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!
— Не е пропаднало! — намеси се Веселин. — Здравата ще я заплашим! Ще и кажем — само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!
— Вятър работа! — въздъхна Пешо. — Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!
— Дяволско нещастие! — мрачно измърмори Коста.
— Добре, тогава да я накараме да ни даде честна пионерска дума!
Това предложение на Веселин ги накара да се замислят. Виж, тази работа е вече по-друга, никой истински пионер не може да пристъпи честната си пионерска дума! Тримата приятели влязоха в стаичката вече значително успокоени. Юлия беше съвсем близо до вратата и по смутеното и лице те разбраха, че отново се е опитвала да подслушва.
— Ей че си лошо момиче! — не се стърпя Коста. Току си завираш гагата, дето не ти е работа!
— Чу ли какво си приказвахме? — запита Пешо. Юлия врътна обидено рамене.
— Бре! Пък аз не подслушвах!
— Знам, знам — ти не си от тия, дето подслушват! — усмихна се Веселин. — Та как може, ти нали си уж пионерка…
Юлия се намуси, седна на един от столовете.
— А като подслушваше на прозорчето, Какво чу? — запита Пешо.
— Чух…
— Знам, че си чула, но какво?
Юлия не отговори. В миг тя обърна към тримата приятели широко отворените си блеснали очи и със затаен тайнствен глас прошепна: