Следите остават

Вежинов Павел

Тая нощ мнозина от момчетата едва заспаха от нетърпение и любопитство и не беше никак чудно, че на сутринта всички се явиха на сборния пункт в градинката много преди уреченото време. Коста и Юлия отново бяха оставени на пост, а другите започнаха изпитанията. Прескачането на телената ограда мина благополучно. Оградата беше доста висока, бодливият тел плашеше момчетата с острите си, зъбци и неколцина здравата се изпотиха, преди да скочат. Все пак всички скочиха още от първия опит, макар след това колената им дълго да потреперваха от преживяното

вълнение.

След като скачането приключи, всички вкупом се упътиха към моста на реката. Гредата на парапета беше доста тесничка и момчетата почнаха да се почесват. За тяхно щастие каменното дъно на канала беше затлачено от наноси и обрасло в трева, така че при падане ударът значително би се смекчил. Все пак и височината не беше малка. Момчетата гледаха към дъното на канала, споглеждаха се помежду си и по лицата им започна да се забелязва нерешителност.

— Никак не е страшно! — обади се за кураж Пешо, но тоя път и неговият глас не звучеше много сигурно.

— То не е страшно, ама ако някой бухне в реката, може и да се удави! — каза Веселин нерешително.

— Как тъй ще се удави! — стрелна го с недоволен поглед Пешо. — Водата е съвсем плитка… Напротив — по-хубаво е да паднеш във водата, отколкото на камъка! Тъкмо ще паднеш на меко…

За да даде пример, пръв мина Пешо. Той мина бързо и леко, почти без да поглежда към краката си и без нито веднъж да се заклати, като пазеше с разперени ръце равновесие. Когато скочи на другия край, момчетата се поусмихнаха, лицата им се разведриха.

— Аз ще сляза долу! — каза Пешо. — Ако падне някой във водата, веднага ще го извадя!

Това беше добре измислено и след малко се оказа много полезно. Втори мина по парапета Веселин. Той не успя да мине наведнъж като Пешо — още след първите няколко крачки се заклати, загуби равновесие, но успя да скочи на моста. Помогнаха му отново да се качи на парапета и тоя път Веселин премина добре цялото разстояние.

Трети премина по парапета Наско, доста високо и добре развито за годините си момче, син на шофьор и пръв механик на компанията. Той мина не по-зле от Пешо и леко скочи на земята. Кръглото му, бакърено—червено лице светеше от удоволствие.

— Страшно приятно! — каза той високо. — Ще мина още веднъж!

Премина и Бебо. Като се качи на парапета, бялото му момичешко лице още повече избеля, русата му къдрава коса сякаш настръхна.

— Спокойно, Бебо! — обади се разтревожен Веселин. — Не е страшно!

Бебо се намръщи, обиден от забележката, и смело тръгна по гредата. Точно в средата на разстоянието, когато бе над водата, той внезапно загуби равновесие, смешно разклати ръце. Момчетата занемяха, някой успя да извика:

— Скачай!

В следния миг Бебо успя да възстанови равновесието и отново продължи, макар и бавно, с разтреперани крака. Когато най-после пристигна на края и скочи на земята. Веселин забеляза, че лицето му е цялото изпотено от напрежение.

— Браво! — каза му тихо Веселин. — Тъй си и мислех, че няма да се изложиш.

Пред

гредата застана Чарли — дребно пъргаво момче, смешникът на компанията. Живото му умно лице не издаваше никаква тревога, очите му изглеждаха както винаги весели. Цялата компания го обичаше и затова всички от сърце желаеха да мине колкото се може по-успешно, Чарли се качи на парапета и направи елегантен реверанс, после лицето му изведнъж стана сърдито.

— Що за безобразие! — каза той гневно. — Не виждам тук нито един кинооператор!

Чарли направи още един реверанс и свободно тръгна по гредата, като размахваше ръце, сякаш дирижираше невидим оркестър. И все пак не му бе съдено да стигне до края. Като изневиделица на моста изникна милиционер и строго се изправи пред тях. Чарли го забеляза, изруча като автомобил и даде знак с ръка, какъвто дават шофьорите, когато искат от милиционерите път. Милиционерът се усмихна за миг, но лицето му след това отново стана строго.

— Скачай! — заповяда той. Чарли покорно скочи на моста.

— Какво правите тук? — все така строго запита милиционерът.

— Играем си! — отвърнаха в хор момчетата.

— Това игра ли е? Ако ви видят отнякъде майките ви, има да играе точилката!

— Невъзможно! — отвърна сериозно Чарли, макар очите му да светеха от веселост. — Точилката вече е отхвърлена като възпитателно средство.

Милиционерът с интерес погледна малкия си събеседник.

— Много знаеш ти! Хайде заминавайте, да ви видя на всички гърбовете! Тука някой от вас може и да се пребие.

Като видяха, че няма друг изход, момчетата си тръгнаха, но след четвърт час отново се явиха при моста. От милиционера нямаше нито следа, можеха свободно да продължат изпитанията. Чарли отново се качи на парапета и като стигна на другия край, тържествено заяви:

— Рубикон е преминат! Победата е решена!

След него премина Васката. Макар да бе футболист и страстен физкултурник, той не можа да мине много успешно, на два пъти губи равновесие и скача на моста. Криво—ляво премина и Монката, по прякор „Зубрача“. Остана да мине още едно дребничко, тесногръдо момче с очила, силен ученик и съчинител на стихове. За неговото приемане имаше най-много спорове и Веселин едва успя да го наложи въпреки чумеренето на Пешо. Все пак момчетата го обичаха и в училището енергично го пазеха от побойниците. Макар да бе поет, прякорът му не беше никак поетичен — наричала го Фъс, съкратено от Фъстъка.

Когато Фъс се качи на гредата, всички впериха разтревожени погледи в него. Самият му вид не предвещаваме нищо добро — устните му бяха пребледнели, очите му неспокойно мигаха зад широките рогови очила.

— Карай бавно, никой не те гони! — обади се Веселин. — И няма нищо страшно.

Дори Чарли, който на всички и за всичко се присмиваше, сега бе необикновено сериозен и не продумваше нито дума. Фъс тръгна по гредата бавно, напредваше сантиметър по сантиметър, без да откъсне поглед от краката си.