Следите остават
Шрифт:
Като се изкачи до втория етаж, Чарли малко плахо и виновно натисна звънеца. Това той правеше винаги, за да предупреди клиентите на майка си, че идва външен човек. Тоя път никой не му отвори и след кратко колебание Чарли извади ключа и влезе сам. В антрето той дочу два женски гласа — единия висок, дрезгав и малко нервен, глас на непозната жена, а другия тих и примирителен, гласа на майка му.
— Кой е — попита отвътре тихият и примирителен.
— Аз съм, аз! — отвърна Чарли и влезе в стаята.
Вътре както
— А, ти ли си? — каза шивачката и Чарли не можа да открие в гласа и нищо огорчено или сърдито, — Тъкмо навреме — иди да измиеш чиниите!
Чарли се понамръщи. Като всички сираци той обичаше с нежна и предана любов майка си, с радост и помагаше в домакинската работа, но винаги се сърдеше, когато му споменат за нея пред външни хора. В края на краищата той е момче и да знаят хората, че мие чинии като някаква бабичка, не е съвсем приятно.
— Добре — отвърна той кратко и понечи да излезе.
Точно в тоя миг Чарли погледна случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.
Като влезе в кухнята, Чарли натопи бързо чиниите в горещата вода, изу обувките си и тихо, на пръсти се промъкна в малкото полутъмно антренце. От стаичката се дочуваха съвсем ясно двата женски гласа и той със затаен дъх заслуша. Сега това не му се струваше нито подло, нито невъзпитано — голямата цел, която си бяха поставили момчетата, оправдаваше всичко.
— Басмите ви, госпожа Тороманова, са скромнички — говореше с тих глас шивачката. — Но аз имам няколко нови, елегантни и модерни моделчета, които просто ще ви разхубавят!
— Не, не трябва! — отговори някак рязко Тороманова. — Вие не ме разбирате! Аз не искам хубави и модерни роклии Аз искам просто две обикновени и скромни домашни рокли! И никаква очебиеща елегантност! Това трябва непременно да го запомните…
— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!
— Не, не! — почти разтревожено възкликна Тороманова. — Никакви деколтета! В никакъв случай!
— Интересно, госпожа Тороманова, но вие сте добре запазена, това ще ви отива!
Комплиментът
— Да, да, вярно е, но вие сама виждате какви са времената! Заради едно деколте веднага ще ви произведат буржоазна! По-добре е човек да се облича скромно!
Настана късо мълчание.
— Не сте съвсем права — каза шивачката и в гласа и трепна едва доловимо недоволство. — Хората се носят доста свободно, всеки облича, каквото си иска…
— И тъй аз искам скромни рокли! — някак високомерно подхвърли Тороманова. — За мен това е по-хубаво…
— А моряшкият док?
— От него ще ми направите туристическа пола… Знаете, обикновена пола, да се закопчава отпред с цял ред копчета! Това е всичко!
— Не е малко работа! — каза загрижено шивачката. — Не мога да успея за една седмица…
— Как тъй няма да успеете! — възрази нетърпеливо Тороманова. — Какво е това — две прости рокли и една още по-проста пола… Според мене и пет дена са много… Трябва непременно да успеете! (Тя властно наблегна на думата „непременно“.) Това за мене е най-важното!
Настана кратко мълчание.
— Не, невъзможно е — каза неспокойно шивачката. — Имам и други поръчки преди вашите, които трябва да изпълня…
— Другите поръчки ще ги отложите с няколко дена.
— Не може, госпожа Тороманова — отвърна с въздишка шивачката. — Досега не съм излъгала никоя клиентка със срока, това не ми е в характера…
— Щом е тъй, ще работите извънредно… Една—две вечери ще стоите до късно и пак ще привършите… За извънредната работа аз добре ще ви платя, просто двойно ще ви платя… Роклите ми трябват най-късно след седмица…
— Ще пътувате ли някъде?
— Да, ще пътувам! — отвърна без желание Тороманова.
Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли погледна нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:
— Оная отиде ли си?
— Отиде си — отвърна майката и отвори с дръжката на дървената лъжица капака на тенджерата. Стаята се изпълни изведнъж с гъстата приятна миризма на лучена яхния.
— Това не е ли жената на Тороманов? — все така небрежно запита Чарли.
Майка му седна на дървеното миндерче и отпусна в скута си своите слабички уморени ръце.
— Същата…
— Не съм я виждал друг път при тебе…
— За пръв път идва — отвърна майката замислело и добави сякаш на себе си: — Как се промени времето! Къде ти преди години Тороманова да дойде при мене! Тя ще отиде при мадам Дуранти! Виждала съм я много често, когато работех при нея! — тя помълча малко с широко отворени, замислени очи, после прибави с въздишка: — Божичко, как ги въртеше! И каква беше стисната!