Следите остават
Шрифт:
Като излезе на третия етаж, той видя табелката на зъболекаря и нерешително спря. Не, няма връщане назад! Пръстът му натисна бутончето на звънеца, някъде в дълбочината на стаите се дочу едва доловим звън. Измина една цяла дълга минута на напрежение после вратата безшумно се отвори.
Бебо преглътна със сухо гърло. На прага се бе появил нисичък широкоплещест мъж с широко, кръгло добродушно лице. Пъстрите му очи се спряха на смутеното, почти уплашено лице на момчето и в тях се появи насмешлив блясък. Зъболекарят, види се, по своему бе изтълкувал страха на малкия си пациент.
— Какво има, момко? — попита той
— Аз… аз… имам един зъб — смутолеви Бебо.
— Ууу, имаш само един зъб! — засмя се зъболекарят. — Как ще бъде тая работа!
— Не, не! Имам един развален зъб! — посъвзе се Бебо.
— Хайде де! А пък аз се басирам, че са най-малко четири! Е, хайде влез!
Бебо покорно влезе. Минаха през късичко тясно коридорче и влязоха в чакалнята, също такава тясна, гола, без прозорец и само с няколко стола и ниска кръгла масичка, по която бяха разхвърляни стари списания с окъсани корици. Първото нещо, което видя Бебо в чакалнята, това бе грамадната чанта на Тороманов, оставена между масичката и стената. Привлечен като от гигантски магнит, Бебо седна на един стол, съвсем близо до нея.
— Почакай малко, имам само един пациент! — каза зъболекарят и влезе в кабинета си.
Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той виждаше всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да види лицето му, но това беше удобно — нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го наблюдаваше през цялото време.
— Отворете си устата! — каза зъболекарят и взе някакъв дълъг никелиран инструмент. — Така! Имаме още малко работа!
Бебо се замисли. Не, работата никак не приличаше на тайнствен заговор. Тороманов току—що беше седнал на стола и ако имаха нещо да си кажат, биха затворили поне вратата между кабинета и чакалнята. А защо тя стоеше отворена? Навярно защото в чакалнята нямаше прозорец и единствената светлина в нея влизаше от големите слънчеви прозорци на кабинета. Освен това в обноските на зъболекаря се чувствуваше нещо официално като в обноските на всеки обикновен зъболекар към всеки обикновен пациент. Дали нямаше напразно да му човъркат тука зъба? Не, не! Не бива да бърза със заключенията! Шпионите, разбира се, никога не се издават, че вършат помежду си някаква опасна работа!
Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно разгледа голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се край—чета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се виждаха никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.
Докато зъболекарят работеше, не си размениха почти никаква дума. Най-после зъбът бе пломбиран и Тороманов облекчено се повдигна на мястото си.
— Свършихте ли? — попита той малко нетърпеливо.
— С това свърших… А моста?
— Не, не сега! — поклати едрата си глава Тороманов. — Бързам, имам работа.
— Няма да трае дълго — каза
— Не, не… Няма смисъл сега!… Пък и заминавам тия дни, когато се върна — тогава!
— Както искате! — любезно се усмихна зъболекарят. — Но най-добре е, като се почне една работа, да се свърши докрай.
Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана из панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично видя как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.
Един момент Бебо остана неподвижен и смаян на мястото си. Това, което така внезапно се беше случило, никак не отговаряше на техните предварителни предположения. Всички смятаха, че Тороманов носи пълните чанти с книги и продукти на зъболекаря, че тук, в неговия кабинет, се крият разгадките на всички тайни, а излизаше, че горчиво са се лъгали. Тороманов изнесе чантата с продуктите и кой знае накъде щеше да отиде, кой знае по какви други нови тайни пътища щеше да ги отведе. Обзе го горчиво разочарование, гняв, огорчение — до такава степен, че той дори забрави къде се намира.
— Хайде, момко — чу се отвътре гласът на зъболекаря.
По дяволите тоя зъболекар! Сега, след всички други беди и нещастия, той трябваше да изтърпи и жестоките му мъчения. Бебо стана като осъден от мястото си и безропотно приближи до никелирания стол.
— Да седна ли? — попита той с угаснал глас.
— Ами как? — усмихна се зъболекарят. — Прав, то се знае, не може!
Бебо седна като на електрически стол и отправи умоляващ поглед към зъболекаря.
— Ама, моля ви се, господин докторе, направете тъй, че никак да не боли!
— Леле, божке, какъв юнак! Разбира се, че няма да боли! Стига, естествено, да стоиш мирен и да не мърдаш!
Наистина не болеше. След прегледа се оказа, че има два развалени зъба, но зъболекарят започна само единия. Той работеше ловко, предпазливо, от време на време хитро намигаше на малкия си пациент.
— Е, болеше ли? — Запита зъболекарят, когато привърши работа.
Бебо въодушевен стана от стола. Той бе забравил за Тороманов, бе забравил тревожните си мисли — бе изпълнен целият с радостното чувство на спасението от мъките.
— Утре пак ще дойда! — великодушно обеща той и просто изхвръкна от кабинета.
Докато слизаше по стълбите, веселото му свирукане огласяваше всички етажи, той леко прескачаше стъпалата със спортните си гуменки. Изведнъж на последния завой на стълбите Бебо спря. Стори му се, че за миг нечий бял гръб се мярна на входната врата и изчезна по обляната от слънце улица. Тоя гръб той би познал дори насън. Краткият миг, за който го зърна, му беше достатъчен, за да разбере, че това е Тороманов. Едно само Бебо не можеше да си обясни — къде ce е губил Тороманов през тия десетина минути, през кои ги зъболекарят работеше зъба му. Но сега нямаше време за мислене. Бебо бързо изскочи на улицата — тъкмо в момента, когато Тороманов вече завиваше по пресечката. На отсрещния тротоар вървеше осторожно Коста, пъхнал с привидно нехайство ръцете си в джобовете.