Следите остават
Шрифт:
— Няма да ни убегне! — с облекчение въздъхна Бебо.
Той знаеше, че малко по-далече, до черквата, две момчета играят със завидно увлечение на топчета. Но това само така изглеждаше. Това бяха момчетата, които само чакат да се зададе Тороманов, за да поемат от Коста по-нататъшното му преследване.
Бебо се озърна и забеляза Пешо, който сърдито го гледаше. По-настрана стоеше Юлия, и нещо оживено се разправяше с Живка. Пешо приближи намръщен.
На сърдитото му лице като че ли имаше нещо от гнева на възрастните
— Какво си се залепил за него! — със сдържан яд Каза той. — Нали бяхме решили, че ще останеш при зъболекаря, А ти… тичаш — да не би да изпуснеш нещо!
В първия момент Бебо се обърка от сърдитото лице на другаря си и несправедливото му обвинение.
— Пешо, чакай да ти обясня…
— Какво ще ми обясняваш, всичко е ясно!
— Но аз наистина останах при зъболекаря… и стоях около десет минути след него. Честна пионерска, ето гледай. — и той показа дупката на зъба си.
Пешо с недоверие погледна зъба му:
— Да не искаш да кажеш, че Тороманов десет минути се е смъквал по стълбите?
— Не знам къде е бил, аз го настигнах на входа.
— Зелен си още, братко! — отново се ядоса Пешо. — Ловко са те измамили! Докато ти си стоял с отворена уста на стола, зъболекарят го е превел в друга стая, уредили са си работата и малко преди да си излезеш, го е изпратил до вратата на апартамента.
Тук вече и Бебо се ядоса:
— Ако много бързаш да ругаеш, нищо няма да ти кажа! Само това да знаеш — зъболекарят е почтен човек…
— Ха, и таз хубава! — удиви се Пешо. — Щом като почтените хора дружат с тъмни личности и складирват в домовете си купища продукти, тогава какви ли пък ще са непочтените!
— Ако ме беше изслушал, щеше всичко да разбереш! Аз не изпуснах от очи Тороманов, докато не излезе от вратата на апартамента. Сигурен съм, че зъболекарят смята Тороманов за най-обикновен пациент.
— — А тогава защо прибира продуктите?
— Там е работата, че той… — тук Бебо се поспря, за да бъде ефектът по-голям — той не носи продуктите на зъболекаря!
— Сигурен ли си? — смаяно възкликна Пешо.
— А как не! — с гордост каза Бебо. — Аз надникнах в чантата му, всички продукти бяха вътре… След малко той взе чантата и я изнесе пред очите ми, както си беше натъпкана!
— Къде я изнесе?
— Как къде? Изнесе я навън, автоматичната ключалка щракна зад гърба му!
Лицето на Пешо доби съвсем смутено и забъркано изражение.
— Това не може да бъде! — каза той и в гласа му за пръв път, откакто бе почнала тая история, трепнаха нотки на безпомощност.
— Как тъй не може да бъде! — на свой ред се учуди Бебо.
— Не може да бъде, защото… защото Тороманов излезе от кооперацията със съвсем празна чанта!
Сега пък Бебо впери в него опулен поглед.
— Вярно ли?
— Абсолютно вярно! — Погледът на Пешо внезапно се проясни.
— Чакай, работата не е загубена! Той значи не
И като направи няколко развълнувани крачки по тротоара, горещо добави:
— Виждаш ли какво важно откритие направихме?… Просто да се чуди човек!
Но Бебо очевидно не можеше да намери в това откритие нищо радостно.
— Дяволска работа! — изруга той. — Тъкмо бяхме намерили едни следи и сега всичко пропада!
— Чакай, още нищо не е пропаднало! Ще търсим! Бебо направи отчаян жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Ти изпусни питомното, пък гони после дивото!“ Но очите на Пешо сякаш се, разгаряха от вътрешно напрежение.
— Ще обърнем кооперацията наопаки — добави той — и пак ще разберем каква е работата!
Внезапно Бебо се обърна и погледна внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ — мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.
— Слушай аз имам една добра идея! — каза той, като се почесваше.
Пешо го погледна въпросително.
— Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…
— Не можем да се доверяваме на непознати!
— Слушай нейният баща е офицер! — продължи Бебо. — И е съзнателна, честна дума ти давам. Пък, все трябва да намерим някакъв познат от тая кооперация!
— Момичетата много дрънкат — мрачно каза Пешо.
— Добре де, ние няма да и казваме всичко.
— Виж така може!
Двете момичета, съвсем бяха оставили играта и гледаха към тях с любопитни, очакващи очи.
ВЪРТИ СЕ!
Бащата на Живка беше наистина действуващ офицер и още преди седмица бе замивал е полка си на летен лагер. Предния ден бе заминала към едно близко до лагера село и майка и, за да отнесе на мъжа си някои необходими вещи. Живка беше оставала в къщи сама но никой не смяташе това положение за необикновено. Макар да беше едва тринайсетгодишна, тя се отличаваше със самостоятелен характер, който правеше впечатление и възрастните. Нейната хайка беше домоуправителка и сега Живка я заместваше.
Още в самото начало за нея не беше много трудно да се досети, че Юлия и Бебо са дошли на тяхната улица не просто да поиграят на дама и не за да отидат при зъболекаря, а по някаква друга работа. Когато Бебо набързо и тайнствено изчезна и след това дойдоха другите момчета, които се държаха също така тайнствено, нейните подозрения се превърнаха в пълна сигурност. Макар да не бе много любопитна по природа, тоя път любопитството здраво се настани в душата и: какво търсят тук тия момчета, каква такава особена тайна работа вършат?