Следите остават
Шрифт:
Пешо само сви рамене и мълчаливо седна край масата.
— Бива ли чак пък толкова да се унасяш в игри! — недоволно мърмореше майка му. — Не си вече дете, я се виж колко си пораснал!
— Не съм бил по игри! — рязко отвърна Пешо.
— Oxo. А къде?
— По работа…
Макар да им се искаше да бъдат сериозни, бащата и майката едновременно се засмяха. Строгото уморено лице на баща му изведнъж сякаш се подмлади, очите му весело заблестяха.
— Е, не може ли някак да узнаем каква е тая среднощна работа? — попита той шеговито.
— Ще му дойде времето — ще я разберете! — обиден а начумерен отвърна
— Моля, моля, ние не се подиграваме! Как мога да се подигравам на първородния си син?
— Ето на, подиграваш се!
— Ще кажеш ли защо закъсня?
— Няма да кажа! — заяви решително Пешо.
— Това не е отговор на възпитано момче…
— Утре и без това ще разберете. Сега не мога нищо да кажа…
— А защо не можеш да кажеш?
— Защото така съм обещал… и съм дал честна пионерска дума!
Баща му го загледа мълчаливо.
Добре! — каза той най-сетне. — Човек винаги и при всички обстоятелства трябва да си сдържа дадената честна дума… Който не прави това, той просто не е човек, с него не бива дори да се говори…
— Тъй е! — съгласи се горещо Пеша.
— Щом е тъй, искам и на мен да ми дадеш едва честна дума! — каза сериозно баща му. — Аз няма да те питам за твоите работи, но ти ще ми обещаеш, че няма да правиш нищо, от което и ти, и аз после да се срамуваме…
— Виж, за такова нещо мога веднага да ти дам честна дума.
— Много бързо я даде! — каза недоволно баща му. — Когато човек си дава думата, трябва много сериозно да помисли… Думата не може да се върне назад!
— Знам! — каза късо Пешо и тъмните му хубави очи заблестяха.
С това разговорът завърши. След малко Пешо си легна, но макар да бе много изморен от изпълнения с тревоги и напрежение ден, не можа да заспи. От няколко години той спеше сам на едно канапе в хола а беше доволен от това според него привилегировано положение. Когато останеше сам, той можеше да чете, докогато си иска (за което впрочем никой не му се сърдеше), или просто тъй — да лежи и да си мисли, да мечтае за хиляди интересни неща, да бъде герой на хиляди подвизи, които в живота не можеха да се сбъднат. Това бяха хубави часове, негови собствени часове.
Но тоя път мислите му бяха неспокойни. Утре всичко свършваше, а, кой знае защо самият край на него му се струваше някак неестествен, нерадващ. Те сами бяха подушили престъпниците, те сами бяха влезли в дирите им, бяха разкрили плановете им и сега, когато трябваше да бъдат сложени на колене, друг щеше да извърши това! Поне да ги извикаха при арестуването им, да намереха начин да потърсят и тяхната помощ! Не, нямаше да го направят! Щяха да кажат — опасно е, не е за вас! А не беше ли опасно всичко това, което досега бяха извършили? Нима и то не беше работа за тях? Не, разбира се! Всичко, което се отнася за благото на родината, важи еднакво и за възрастните, и за децата, и за старците.
Но през тая нощ най-много го безпокояха мислите за тайната квартира на диверсантите. Въпреки всичко съмнението мъчително човъркаше сърцето му. Наистина ли Тороманов бе отишъл в квартирата на инженер Дончев? Наистина ли в тая квартира имаше диверсанти? Ами ако се бяха излъгали? Ами ако някоя обикновена глупава бабичка, кой знае по какви причини, бе дошла в празния дом, и, кой знае защо,
Само при тая мисъл Пешо чувствуваше, че цял пламва в огън и дребна студена пот оросява челото му. Не, такава обида не би могъл да понесе!
Разбира се, нямаше да има място за никакво колебание, ако беше проверил квартирата с подхвърления от Тороманов резервен ключ. Ако се отвори вратата със секретния ключ, значи там е отивал Тороманов! А защо отива там, защо се бави, защо носи купища продукти и романи за четене? Честните хора не се крият, сами си купуват продуктите, палят лампите и проветряват стаите си. Не, не би имало никакво съмнение, ако ключът на Тороманов отключва квартирата на инженера!
Тогава… тогава защо да не опита? Тая мисъл не му идваше за пръв път, но той винаги я отхвърляше. Не че се страхуваше за себе си, но беше опасно престъпниците да не усетят, че са влезли в дирите им, да не офейкат в последния час! Тогава кой ще му прости и кой ще го оправдае? Пък и вече е късно, не може вече да предприеме нищо решително, без да има разрешението на другарите си. Като че ли ще трябва да се прости с тая последна възможност!
Но той не се прощаваше, сънят бягаше от очите му.
Така го завари полунощ. Стенният часовник в кабинета на баща му отброи мелодично дванадесет глухи медни удара. Пешо се ослуша. В стаята бе съвсем тихо, мракът се беше сгъстил между предметите и ги беше направил съвсем невидими. В глухата тишина едва—едва доловимо поскърцваше някакво животинче, някакъв дървесинен червей може би, но сега и тоя едва доловим шум се струваше на Пешо тревожен.
А защо в края на краищата да не провери? Към един или два часа бандитите непременно ще заспят, няма да бодърствуват цяла нощ? Толкова трудно и опасно ли е да се промъкне безшумно по стълбището, също така безшумно да пъхне ключа в ключалката, леко, ама съвсем леко да провери дали работи и също така безшумно да се върне назад? Кой ще разбере и кой ще узнае, че е извършил непозволена нощна екскурзия! Никой! В замяна на това с колко свободно и леко сърце ще отиде утре в Министерството, с колко сигурен тон ще докладва за всичко, което се бе случило!
Нужно беше само да стисне зъби и да вземе решение! Но той не вземаше решение, колебаеше се, тежко се въртеше в леглото си.
Удари един часът. Тогава внезапно, без дори да е взел решение, той стана от леглото. Не бива да се пали лампата! Съвсем безшумно, без да докосне никакъв предмет, Пешо се облече, после отново застана нерешително пред прозореца. Навън улицата беше съвсем безлюдна, спокойно и някак мъртво горяха в нощта уличните лампи.
Да отиде ли?
Вратата едва чуто поскръцна, той се озова в антрето. В ъгъла зад вратата като безмълвно изправени хора стояха дрехите, окачени на закачалката.