Следите остават
Шрифт:
— В килера се влиза от кухнята…
— Ами има ли в килера прозорец? — Има… т.е.… няма, не, няма!
— Такааа… Кажи тогава колко стаи има в апартамента, как са разположени?
Тоя въпрос не беше изненада за Пешо. Той бе видял апартамента на Живка и предполагаше, че апартаментът на инженера ще има горе—долу същото разположение.
— Апартаментът ли? — попита уж нехайно той. — Ами че има най-напред един голям хол с прозорци към улицата… От хола през една голяма двукрила врата се влиза в кабинета.
— Каква
— Такава една — стъклена, влиза в стените… Срещу тая врата има друга, обикновена, от която се влиза в спалнята!
Русият замълча, после притегли столчето си съвсем близо до Пешо. Момчето, което го следеше непрегнато, не можа да забележи в израза му нищо особено.
— Погледни ме в очите! — каза русият с променен, малко остър и писклив глас. — Право в очите ме погледни!
Пешо отправи към него като хипнотизиран погледа си.
— Така!… Ето, малкият, аз ще ти кажа, че ти си един безсрамен лъжец! Както ме гледаш в очите, тъй лъжеш!
— Не лъжа! — каза Пешо глухо.
— Лъжеш!
— Не лъжа!
Във въздуха ненадейно префуча малката бяла ръка на диверсанта, плесникът остро и шумно падна върху бузата на Пешо. Момчето удари силно главата си в плочките и почувствува като че ли нещо потече по ударената буза — може би кръв или пот.
— Не смей да биеш! — с дълбока яростна омраза промълви Пешо. — Ще платиш скъпо за това!
— Ще те смачкам от бой, лъжец такъв! — изшиптя злобно русият.
— Не лъжа!
— Лъжеш! Ще ти докажа веднага, че лъжеш! Първо — в апартамента няма никакъв килер! И второ — освен хола има не две стаи, а една и никаква стъклена врата!
— Може да съм забравил! — отвърна глухо Пешо.
— Как може да забравиш къде си живял?
— Може — Живяхме тук много отдавна, забравил съм…
— Колко отдавна?
— Ами… — трябва да има вече Десетина години!
— Десетина години! — злобно повтори русият:
А сега колко си?
— Сега съм дванадесет.
— Ясно!… — диверсантът го погледна подигравателно. — Та ти тогава си бил истински вундеркинд! Просто… чудо на природата!
Пешо не разбра подигравката.
— Да, да! — поклати глава русият. — На двегодишна възраст ти си играл с въдички, дори си ги крил в несъществуващи килери! Браво на тебе!
Пешо почувствува как сърцето застина в гърдите му. Ето — оплете се сам в лъжите, си, не можа да издържи, Като не знаеше какво да отвърне, той намръщено замълча.
— Слушай сега внимателно какво ще ти кажа! — поде отново русият диверсант. — Досега ти непрекъснато ни лъжеше! Давам ти една минута срок, за да си помислиш и ни кажеш истината доброволно! Не я ли кажеш, имаме много—начини да те накараме да говориш насила! Само че никак няма да ти бъде лесно, предупреждавам те!
Той замлъкна и взря поглед в хубавия си златен часовник. Пешо отново трескаво
— Готово! — каза русият диверсант. — Времето мина! Ще говориш ли?
— Няма да говоря! — каза рязко Пешо и очите му сякаш засияха от решителност хубавото му мургаво лице стана и по-хубаво, и по-светло.
Тоя вдъхновен израз не се изплъзна от внимателно наблюдаващото око на русия диверсант и той учудено попита:
— А защо, моля ти се? Какво толкова нещо… чудно и страшно има в такава проста работа! Защо не искаш да говориш?
— Ей така! — упорито и мрачно отвърна Пешо.
— Но защо така?
— Защото изобщо не искам да говоря с… предатели!
За пръв път русият диверсант трепна и погледна сериозно и втренчено момчето. Пешо веднага разбра, че е сбъркал, че им е подсказал това, което знаеше и не биваше да казва.
— Интересно! — измърмори русият злобно. — А защо трябва да бъдем предатели?
— Какво правите тук с тоя апарат! — Пешо посочи с глава предавателя. — С кого имате връзка?
— Тъй! Значи, ти не искаш да говориш?
— Не искам!
— Тогава ще проговориш насила! — каза русият и се обърна към вратата. — Донеси ми шнура на котлона!
Диверсантът с грубото лице излезе мълчаливо и скоро се върна с електрическия шнур. По светналите му очи можеше да се познае, че той се е досетил какво са намислили да правят с момчето…
Русият диверсант скъса долния контакт на шнура, отдели жичките, после втъкна другия край на шнура в един контакт точно над главата на момчето.
— — Ясно ли ти е? — попита той тихо, като погледна Със студен змийски поглед момчето.
— Не ми е ясно! — отвърна глухо Пешо, макар да се беше досетил!
— Сега ще разбереш! Електрическият ток спокойно може да убие възрастен човек, та камо ли момче като тебе! Е, ще те поопърлим!
Ти какво ще кажеш за тая работа? Не е ли по-хубаво да си кажеш всичко доброволно?
— Няма какво да казвам! — отвърна Пешо и очите му отново засияха.
— Добре, ще вадим! Ето само за опит!
Русият бързо докосна ръката на Пешо с оголените жици. Електрическата искра разтърси слабичкото тяло на момчето, то слабо извика. — Ще говориш ли?
— Не!