Следите остават

Вежинов Павел

— Е? — попита той дружелюбно. — Кажи сега, момиченце, какво се е случило?

— Другарю началник. — започна Юлия и горещо, и умолително, — побързайте, другарю началник, диверсантите заловиха Пешо.

Тия думи смутиха дори полковника — той не очакваше такова остро начало.

— Спокойно, момиченце, какви диверсанти и какъв Пешо?

— Ние, другарю началник, открихме случайно едни диверсанти…

— Кои вие?

— Ние — децата!

— Добре, добре, започни отначало.

Юлия започна отначало. Разказът и беше несвързан, доста забъркан, но полковникът, който слушаше с напрегнато внимание,

разбираше всичко и чувствуваше, че му говорят истини, а не детски измислици. Макар да беше дълбоко удивен и дори поразен от цялата тая история, от рядката интелигентност и находчивост на незнайните си помощници, лицето му си оставаше сдържано, погледът спокоен, сякаш нищо особено не беше случило, сякаш му разказваха обикновена улична историйка. Но когато Юлия стигна до случката с електромера и тайнствените въртения на кръгчето той трепна, зададе няколко допълнителни въпроса и взе телефона. Първата му работа бе да приведе в бойна готовност дежурното отделение, след тава се свърза с гаража и даде няколко допълнителни заповеди. Когато остави слушалката, лицето му изглеждаше леко зачервено, в очите му се бе появил огнец.

— После какво стана? — попита той заинтересуван. — Само че по-накратко!

Сама Юлия чувствуваше, че трябва да се бърза с разказа. Щом завърши, полковникът взе отново слушалката и потърси телефониста.

— Свържете ме веднага с Кирил Андреев, звънете, докато отговори!

Той познаваше добре бащата на Пешо, бяха лежали известно време заедно в Сливенския затвор. Докато задаваше някои допълнителни въпроси на Юлия, очите на момиченцето станаха отново тревожни, след това почти уплашени.

— Трябва да ходим, другарю началник! — каза тя умолително. — Може да го убият!

В тоя миг телефонът иззвъня, полковникът вдигна слушалката.

— Ти ли си, Андреев? — попита той спокойно. — Тук полковник Филипов! Слушай, един бърз въпрос и искам от теб бърз отговор: твоят син Пешо у вас ли е, спи ли в леглото си?

— Разбира се че е у дома! — отвърна учудено сънливият глас.

— От теб се иска да провериш!

— Но що за глупости?

— Провери, провери! Нямам време за губене!

Юлия чакаше напрегнато. Полковникът, без да сваля слушалката от ухото си, я погледна леко усмихнат и окуражително, сякаш искаше да каже: „Сега, сега! Веднага, щом ни отговори, и тръгваме!“

Не беше нужно да чакат дълго — полковникът трепна и се заслуша.

— Да, кажи! Така ли? — попита той с напрегнато лице. — Не бой се, няма нищо опасно! Няма, казвам ти, за какви нещастия дрънкаш! Не, не мога сега! Не мога, бързам! Чакай при телефона, след малко ще ти се обадя!

Юлия не знаеше как се казва улицата, на която живееха диверсантите, и стана нужда да я вземат със себе си. Две мощни коли полетяха по пустите улици, които бяха станали малко хлъзгави, защото докато Юлия беше в Министерството, навън бе превалял краткотраен дъждец. Скоро те пристигнаха на улицата и спряха край къщата. От голямата кола излязоха цяла група хора, които веднага се пръснаха на всички посоки, сякаш потънаха в земята. Полковник Филипов се обърна към Юлия.

— Ти ще почакаш тука! — каза той ласкаво. — След малко ще ти доведа твоя приятел!

— Нека дойда и аз! — каза умолително Юлия. Полковникът се усмихна.

— Ами ако почнат да стрелят?

Когато Юлия

остана самичка, отново я обзе вледеняващ страх. Наистина ли ще стрелят? Какво ще стане в тая стрелба с Пешо? Тя искаше да извика, но полковникът беше вече отминал. През стъклото на колата Юлия видя, че прозорците на партерния етаж светнаха, подаде се млад мъж по пижама, с когото хората на полковник Филипов нещо заговориха. Юлия знаеше, че това е художникът, от когото трябваше да вземат ключа за уличната врата на кооперацията.

Полковник Филипов сам се изкачи по стълбището заедно със своите хора. Както винаги при подобни случаи той беше спокоен и сигурен в успеха си. Ако бандитите бяха още вътре, те нямаше да му убягнат. Те надали щяха да окажат и някаква съпротива. Винаги, когато почувствуваха над главите си желязната ръка на народната власт, бандитите ставаха меки като восък, губеха самообладание, бързо капитулираха. Макар полковникът никога да не подценяваше враговете си—, макар да воюваше с тях с пълно напрежение, все пак в себе си той ги презираше и често нехаеше срещу опасностите, свързани с живота му.

Групата спря пред вратата на инженера, Филипов позвъня дълго и настойчиво. Всички зачакаха с пръсти на спусъците на пистолетите.

Отвътре никой не отговори! В апартамента владееше мъртва тишина, сякаш там нямаше никой и никой не бе живял там в отсъствието на инженера!

Трябваше да звънят отново и отново.

Никакъв отговор!

Внезапно се отвори съседната врата, на прага се показа възрастен човек по пижама и със сърдито, все още сънливо лице Като видя военните лица, той изведнъж се разсъни, замига смутено срещу тях и забъбри някакви извинения.

— Приберете се в квартирата, гражданино! — каза учтиво полковникът. — Спете спокойно, нищо особено няма да се случи!

Смутеният човечец побърза да се прибере.

— Разбийте вратата! — заповяда спокойно полковникът. — Не можем повече да чакаме!

Полковникът пръв влезе през разбитата врата и веднага завъртя електрическия ключ. Антренцето беше празно, но се намираше в безпорядък, по мозаичния под се търкаляха остатъци от разбита бутилка, миришеше остро и неприятно на непроветрено и на алкохол.

— Коняк! — определи безпогрешно полковник Филипов, макар сам да не пиеше.

В антрето имаше три врати. Дясната беше голяма, почти цялата в матирано стъкло, навярно вратата за апартамента. Вляво вратата беше обикновена, кухненска, също с малко матирано прозорче. Третата врата беше точно срещу входа, доста тясна, цялата бяла и навярно — помисли полковникът — вход за банята. Той реши, че банята ще бъде първото предмостие в чуждия апартамент и решително натисна вратата. Тя се отвори веднага, но той усети, че удари в нещо меко и податливо, сякаш бе блъснала човек.

Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!

Човешки труп!

Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.